Тъмните реки на сърцето

— Насам! Тук! По-живо!

Спенсър скочи и започна да се провира през розовите храсти. Бодливо увивно растение одраска лявата половина на лицето му и се уви около главата му, сякаш искаше да го увенчае с трънен венец и той успя да се освободи с цената само на издраскани ръце.

Намираше се в задния двор на друга къща. Някои от стаите на приземния етаж светеха. На облян от дъжда прозорец беше долепено лице. Момиченце. Спенсър изпита ужасното чувство, че ще я изложи на смъртна опасност, ако не се измъкне оттам, преди да пристигнат преследвачите му.

След като мина през лабиринт от дворове, стени, огради от ковано желязо, задънени улички и алеи за коли, без да знае дали се е отскубнал от преследвачите си, Спенсър се озова на улицата, където бе паркирал форда. Изтича до колата и дръпна дръжката на вратата.

Беше заключена, разбира се.

Той бръкна в джобовете си, за да потърси ключовете, но не ги намери. Надяваше се, че не ги е изгубил по пътя.

Роки го наблюдаваше през стъклото. Трескавото търсене явно го забавляваше, защото се хилеше.

Спенсър погледна мократа улица. Беше безлюдна.

Другия джоб? Да. Той натисна копчето на дистанционното управление. Алармената система изписука, ключалките се отвориха и Спенсър се качи във форда.

Докато се опитваше да запали двигателя, ключовете се изплъзнаха от мокрите му пръсти и паднаха на пода.

— По дяволите!

Реагирайки на страха на господаря си и вече без да се хили, Роки плахо се сви в ъгъла между предната седалка и вратата и издаде тих, въпросителен звук на безпокойство.

Ръцете на Спенсър тръпнеха от гумените сачми, които го бяха обсипали, но вече не бяха сковани. Въпреки това му се стори, че цяла вечност търси ключовете.

Може би беше най-добре да легне на седалката, за да не го видят и да наведе главата и на Роки. Да изчака ченгетата… и после да тръгне. Ако пристигнеха, докато потегляше, те щяха да се усъмнят, че той е бил човекът в къщата на Валери и да го спрат.

От друга страна, Спенсър се бе натъкнал на голяма операция с участието на много ченгета. И те нямаше да се дадат лесно. Докато той се криеше във форда, полицаите можеше да отцепят района и да започнат да претърсват къща по къща. Щяха да проверят и паркираните коли, надничайки през прозорците. Да го приковат в лъча на фенерчетата си, хванат в капан в собственото си превозно средство.

Двигателят изрева и забръмча.

Спенсър освободи ръчната спирачка, включи на скорост, запали фаровете, пусна чистачките и потегли. Беше спрял до ъгъла, затова бързо направи обратен завой.

Той погледна в огледалото за обратно виждане и в страничните огледала. Не видя въоръжени мъже в черни униформи.

През кръстовището профучаха няколко коли и се отправиха на юг по другата улица. Зад тях се образуваха ветрила от дъждовна вода.

Без да спре на знака „Стоп“, Спенсър зави надясно и се сля с потока от коли, отправили се на юг, отдалечавайки се от квартала на Валери. Устоя на изкушението да настъпи педала на газта. Не можеше да рискува да го спрат за превишена скорост.

— Какво… По дяволите? — с треперещ глас каза той.

Кучето отговори с тихо скимтене.

— Какво е направила, че я преследват?

По челото на Спенсър се стичаше вода, която капеше в очите му. Беше мокър до кости. Той тръсна глава и дъждовните капки от косата му опръскаха таблото, тапицерията и Роки.

Кучето трепна.

Спенсър включи отоплението.

Измина пет пресечки, два пъти смени посоката и едва тогава започна да се чувства в безопасност.

— Коя е тя? И какво е направила, по дяволите?

Роки прие промяната в настроението на господаря си. Вече не се свиваше в ъгъла, а отново седеше бдително в средата на седалката. Беше нащрек, но не се страхуваше. Раздвояваше вниманието си между плувналия във вода град и Спенсър, наблюдавайки първия с предпазливо очакване, а втория — с озадачено наклонена на една страна глава.

— Господи, защо отидох там? — запита се на глас Спенсър.

Макар и облян в горещ въздух от клапите на таблото, той продължаваше да трепери. Част от страха му нямаше нищо общо с факта, че беше мокър до кости и никакво количество топлина не можеше да го сгрее.

— Мястото ми не беше там. Не трябваше да отивам в онази къща. Имаш ли представа какво правех там, приятелю? Не биваше да ходя. Това беше голяма глупост.

Спенсър намали скоростта, за да премине през наводнено кръстовище. В мръсната вода плаваше флотилия от боклуци.

Лицето му пламна. Той погледна Роки.

Току-що бе излъгал кучето.

Отдавна се бе заклел да не лъже себе си. Държеше на думата си малко повече, отколкото средностатистическият пияница спазваше обещанието си, взето на Бъдни вечер, да не позволява отново на демона да докосне устните му. Всъщност Спенсър живееше в по-малко самозаблуди от повечето хора, но не можеше да твърди, че винаги казва истината пред себе си или че винаги иска да я чуе. Опитваше се да бъде искрен със себе си, но често приемаше полуистините и се чувстваше добре.

Единствено взаимоотношенията му с Роки бяха напълно откровени и затова — специални. Не. Връзката помежду им беше повече от специална. Свещена.

С огромните си изразителни очи, отворено сърце и с движенията на тялото си Роки не беше способен да лъже. Ако можеше да говори, кучето щеше да бъде абсолютно прямо, защото беше съвършено невинно. Да го излъжеш беше по-лошо, отколкото да измамиш дете. По дяволите, Спенсър нямаше да се почувства толкова зле, ако излъжеше Господ, защото Бог несъмнено очакваше по-малко от него, отколкото от горкия Роки.

Никога не лъжи куче.

— Добре — каза Спенсър и спря на червен светофар. — И така, знам защо отидох в къщата й. И какво търсех.

Роки го погледна с интерес.

— Искаш да ти кажа, а?

Кучето чакаше.

— Важно е за теб, нали?

Роки изпръхтя, облиза муцуна и наклони глава на една страна.

— Добре. Отидох там, защото…

Кучето се вторачи в Спенсър.

— Защото тя е много хубава.

Дъждът барабанеше по покрива на форда. Чистачките глухо потракваха.

— Хубава е, но не е зашеметяваща. Но не става дума за външността й. В нея има нещо… Специална е.

Двигателят бръмчеше.

Спенсър въздъхна и добави:

— Добре, този път ще бъда откровен. До дъното на душата си. Няма да го увъртам. Отидох в къщата й, защото…

Роки се вторачи в него.

— Защото исках да намеря нов живот.

Кучето отмести очи и се вгледа в улицата пред тях, явно доволно от последното обяснение.

Спенсър се замисли за онова, което бе признал. „Исках да намеря нов живот.“