от кошмари.
Рой можеше да му предложи нещо по-добро. Блажено бягство.
Сам отключи вратата между гаража и къщата и влезе в стаичката с пералнята.
Междинната врата се отвори и Рой насочи беретата.
Облечен с дъждобран и с дипломатическо куфарче в ръка, Сам влезе в кухнята. Той беше плешив мъж със стрелкащи се насам-натам черни очи. Изглеждаше стъписан, но гласът му прозвуча спокойно.
— Мисля, че сте сбъркали адреса.
Със замъглени от сълзи очи Рой каза:
— Знам какво изживяваш.
И натисна три пъти спусъка.
Сам не беше едър човек. Вероятно тежеше около двайсет и пет килограма повече от съпругата си. Но въпреки това на Рой не му беше лесно да го замъкне горе в спалнята, да съблече дъждобрана, да събуе обувките му и да го сложи на леглото. Щом изпълни това задължение, Рой се почувства добре, защото знаеше, че е постъпил правилно, настанявайки Сам и Пенелопа един до друг и в изискана обстановка.
Той покри Сам с одеялото. Чаршафът беше украсен с дантели и бродерии като възглавниците и мъртвата двойка сякаш беше облечена с красиви дрехи, каквито носеха ангелите.
Бийтълс бяха спрели да пеят. Приглушеният звук на дъжда навън беше студен като града и неумолим като хода на времето и избледняването на всички светлини.
Макар да бе извършил нещо състрадателно и в края на страданията на тези двама човека да имаше радост, Рой беше тъжен. Изпитваше странна, приятна тъга и сълзите, които се стичаха по лицето му, бяха пречистващи.
Той слезе долу, за да изтрие няколкото капки от кръвта на Сам, които бяха изцапали пода на кухнята. В големия килер под стълбите намери прахосмукачка и почисти калта, която бе оставил върху килима, когато влезе в къщата.
После извади от чантата на Пенелопа визитната картичка, която й бе дал. Името беше фалшиво, но той я прибра.
Накрая вдигна телефонната слушалка в кабинета и набра 911.
Когато дежурната полицайка отговори, Рой каза:
— Тук е много тъжно. Много тъжно. Някой трябва да дойде веднага.
Той не сложи слушалката на вилката, а я остави на бюрото, без да прекъсва линията. Адресът на семейство Бетънфилд би трябвало да се появи на екрана на компютъра пред полицайката, но Рой не искаше да рискува Сам и Пенелопа да лежат в спалнята няколко часа, дори дни, преди да ги открият. Те бяха добри хора и не заслужаваха унижението да ги намерят вкочанени, посивели и вонящи от разложението на плътта.
Той занесе галошите и обувките си до външната врата, където бързо ги нахлузи. Сетне взе устройството за отваряне на ключалки.
Тръгна в дъжда, качи се в колата си и потегли.
Часовникът му показваше двайсет и два и двайсет. Макар че на Източното крайбрежие беше три часа по-късно, Рой знаеше, че връзката му във Вирджиния чака.
Той спря на първия червен светофар и отвори дипломатическото куфарче. Включи компютъра, който още беше свързан с клетъчния телефон. Не го изключваше, защото се нуждаеше и от двете устройства. Бързо натисна няколко клавиша и настрои клетъчния телефон да отговаря на предварително програмирани устни инструкции и да функционира като високоговорител, така че ръцете му да бъдат свободни да шофира.
Зелената светлина блесна. Рой премина кръстовището и каза телефонния номер във Вирджиния.
След второто позвъняване се чу познатият глас на Томас Съмъртън.
— Ало?
— Може ли да говоря с Джери? — попита Рой.
— Съжалявам. Сбъркали сте номера — отговори Съмъртън и затвори.
— Моля, прекъсни линията — каза Рой.
След десет минути Съмъртън щеше да му се обади от безопасен телефон и щяха да разговарят, без да се страхуват, че ги записват.
Рой мина покрай бляскавите магазини на Родео Драйв, отправи се към Санта Моника Булевард и после свърна на запад, към жилищния квартал. Сред огромните дървета се извисяваха огромни, скъпи къщи — привилегировани жилища, които според него унизяваха останалите хора.
Телефонът иззвъня и той не посегна към клавиатурата, а рече:
— Моля, приеми обаждането.
Чу се изщракване и връзката се осъществи.
— Моля, включи закодиращото устройство — добави Рой.
Компютърът изписука, за да покаже, че всичко, което Рой ще каже, ще бъде неразбираемо за всеки друг, освен него и Съмъртън. Докато се предаваше, разговорът щеше да бъде накъсан на малки части от звуци, които щяха да бъдат пренаредени произволно от контролиращия фактор. Двата телефона бяха синхронизирани с един и същ контролиращ фактор, така че безсмислените потоци от звуци да бъдат отново подредени в разбираема реч, когато стигнеха до потребителя.
— Видях репортажа за Санта Моника — каза Съмъртън.
— Според съседите тя е била там тази сутрин. Но трябва да се е измъкнала следобед, докато монтирахме уредите за наблюдение.
— Какво й е подсказало да избяга?
— Бих се заклел, че тя има шесто чувство за нас. — Рой зави на запад по Сънсет Булевард и се сля с потока коли, които се плъзгаха по мокрия асфалт. — Чу ли за мъжа, който се е появил там?
— И изчезнал.
— Не действахме немарливо.
— Тогава просто му е провървяло.
— Не. По-лошо. Знаел е какво прави.
— Искаш да кажеш, че е човек с история?
— Да.
— Местно, щатско или федерално досие?
— Обезвредил е член на екипа.
— Тогава е знаел няколко урока повече от тях.
Рой свърна надясно и подкара по не толкова оживена улица, където къщите бяха скрити зад огради, високи живи плетове и дървета с разлюлени от вятъра клони.
— Ако успеем да го открием, какво да научим от него?
Преди да отговори, Съмъртън се замисли за миг.
— Разбери кой е и за кого работи.
— И после да го задържа?
— Не. Залогът е твърде голям. Направи така, че да изчезне.
Криволичещите улици се виеха по обрасли с дървета хълмове и между уединени имения.
— Това означава ли, че временно ще спрем да издирваме жената?
— Не. Видиш ли я, елиминирай я. Нещо друго случи ли се при теб?
Рой се сети за господин и госпожа Бетънфилд, но не спомена за тях. Изключителното състрадание, което бе проявил към двамата съпрузи, нямаше нищо общо с работата му и Съмъртън не би го разбрал.
— Жената ни е оставила нещо — рече той.
Съмъртън не каза нищо, вероятно защото предполагаше какво е оставила жената.
— Снимка на хлебарка, закована на стената.
— Очисти я — нареди Съмъртън и затвори.
Рой направи дълъг завой под мокрите клони на магнолиите, мина покрай ограда от ковано желязо и каза:
— Спри кодирането.
Компютърът изписука, за да покаже, че е изпълнил командата.
