ТЕГЛО: 57.5 кг
Това бюрократично описание нямаше да помогне много, ако Спенсър трябваше да я обрисува на някого и беше крайно недостатъчно, за да състави образ, включващ отличителните белези, които я характеризираха: прямият поглед и ясните очи, усмивката накриво, трапчинките на дясната буза и изящната извивка на челюстта.
От миналата година, благодарение на федералното финансиране, произтичащо от Закона за превенция на престъпността и тероризма, калифорнийският отдел „Моторни превозни средства“ беше компютъризиран и системата по електронен път запаметяваше снимки и отпечатъци на нови и подновяващи книжките си шофьори. Накрая всички граждани с шофьорска книжка щяха да имат снимки и отпечатъци, макар че мнозинството от тях не бяха обвинявани в престъпление, а още по-малко осъждани.
Според Спенсър това беше първата крачка към въвеждането на паспорти за страната, каквито имаше в комунистическите държави, преди тази система да рухне, и по принцип той беше против. В случая обаче принципите не му попречиха да поиска снимката от шофьорската книжка на Валери.
Екранът примига и тя се появи. Усмихната.
Евкалиптовите дървета шепнеха и стенеха, оплаквайки се от безразличието на вечността, а дъждът продължаваше да барабани по покрива.
Спенсър осъзна, че е затаил дъх.
С периферното си зрение видя, че Роки го наблюдава с любопитство, поглеждайки ту към него, ту към екрана.
Спенсър взе чашата и пийна още кафе. Ръката му трепереше.
Валери знаеше, че някой я преследва и обръчът около нея се е затегнал, защото бе освободила къщата си само няколко часа, преди те да отидат там. Ако беше невинна, защо бе предпочела несигурния и рискован живот на беглец?
Спенсър остави чашата, сложи пръсти на клавиатурата и поиска компютърът да направи разпечатка на снимката на екрана.
Лазерният принтер тихо забръмча и пусна един-единствен лист.
Валери. Усмихната.
Никой не бе извикал: „Предай се!“, преди да започне нападението в едностайната къща в Санта Моника. Мъжете нахлуха без предупредителни викове: „Полиция!“. Въпреки това Спенсър беше сигурен, че онези хора бяха ченгета от специалните сили заради еднаквите дрехи, приборите за нощно виждане, оръжията и военната методичност.
Валери. Усмихната.
Онази жена с нежен глас, с която предишната вечер Спенсър бе разговарял в „Червената врата“, изглеждаше хрисима, откровена и по-малко способна на измама от повечето хора. Първо, тя бе погледнала смело белега му и го бе попитала откъде го има, при това не със съжаление в очите, нито с нюанс на нездраво любопитство в гласа, а по същия начин, по който би попитала откъде си е купил ризата. Повечето хора крадешком се вторачваха в белега и събираха смелост да говорят за него — ако изобщо го стореха — само когато разберяха, че Спенсър не съзнава интереса им. Прямотата на Валери беше приятна изненада.
Той й каза, че е претърпял катастрофа като дете. И тя разбра, че Спенсър или не иска, или не може да говори за белега, и с лекота смени темата. До края на разговора им той не улови погледа й да се стрелка към белезникавата дамга на лицето му. Нещо повече, Спенсър нито за миг не изпита чувството, че Валери полага усилия да
Валери. В черно и бяло.
Спенсър не можеше да повярва, че тази жена е способна да извърши сериозно престъпление и със сигурност не толкова ужасно, че екип на специалните сили да отиде да я хване — в пълно мълчание, с картечни пистолети и всички предимства на съвременната техника.
Може би Валери имаше връзка с някой опасен човек.
Но Спенсър се съмняваше и в това. Спомни си, че в дома й имаше една чиния, една чаша, един комплект прибори и единичен матрак, твърде малък за двама.
И все пак не биваше да отхвърля тази вероятност. Валери може би не беше сама и човекът с нея вероятно беше причината за изключителната предпазливост на отряда на специалните сили.
Снимката беше твърде тъмна и лицето й не се виждаше ясно. Спенсър подаде команда на лазерния принтер да направи друга, малко по-светла от първата.
Втората разпечатка беше по-хубава и той направи още пет копия.
Докато държеше снимката й в ръката си, Спенсър още не съзнаваше, че тръгна по следите на Валери Кийн, за да я намери и да й помогне. Каквото и да бе направила, дори да бе извършила престъпление, и независимо каква щеше да бъде цената за него и дали на Валери изобщо й пукаше за него, Спенсър щеше да бъде на страната на тази жена срещу онова, което я заплашваше.
Той осъзна какви можеше да бъдат последиците от това въвличане и потрепери от учудване, защото до този момент се смяташе за абсолютно съвременен човек, който не вярва в никого и в нищо, нито във Всемогъщия Бог, нито в себе си.
Тихо, завладян от страхопочитание и без да може напълно да разбере мотивите си, той прошепна:
— Да ме вземат дяволите.
Кучето кихна.
4.
Когато Бийтълс започнаха да пеят „Вместо това ще плача“, Рой Майро усети охлаждане на ръката на мъртвата жена, което проникваше в собствената му плът.
Той я пусна и надяна ръкавиците. Избърса ръцете й с крайчеца на чаршафа, за да изтрие отпечатъците си.
Изпълнен с противоречиви чувства — тъга заради смъртта на една добра жена и радост от избавлението й от света на болката и разочарованието, той слезе в кухнята. Искаше да бъде в удобна позиция, за да чуе отварянето на автоматичната врата на гаража, когато съпругът на Пенелопа се върнеше.
На плочките на пода бяха засъхнали няколко капки кръв. Рой взе тоалетна хартия и спрей „Фантастик“ от шкафчето под мивката и ги изчисти.
Избърса и калните следи от галошите си. Забеляза, че мивката от неръждаема стомана не е поддържана както трябва и я изтърка до блясък.
Прозорчето на микровълновата фурна беше изцапано с мазни петна, но светна, след като Рой го почисти.
Когато Бийтълс стигнаха до „Ще се върна“ и той бе излъскал хладилника, вратата на гаража се отвори. Рой хвърли използваната тоалетна хартия в кофата за отпадъци, прибра спрея и взе пистолета „Берета“, който бе оставил на кухненския плот, след като бе освободил Пенелопа от страданията.
Между гаража и кухнята имаше само едно малко мокро помещение с пералня. Рой се обърна към затворената врата.
Бръмченето на двигателя на колата отекна по стените на гаража. Сам Бетънфилд вкара автомобила си.
Моторът угасна и голямата врата се спусна, като тракаше и скърцаше.
Господин Бетънфилд най-после се бе прибрал вкъщи след счетоводната война. Беше му писнало да плаща високите наеми за офиса си в Сенчъри Сити, за да се опитва да поддържа някакво ниво и да няма дългове в една система, която ценеше парите повече от хората.
Вратата на колата се тресна.
Изтощен от напрегнатия живот в големия град, съсипан от несправедливост и водещ война със самия себе си, Сам сигурно с нетърпение очакваше да пийне нещо, да целуне Пенелопа, да вечеря и да погледа телевизия. Тези елементарни удоволствия и осемчасовият спокоен сън представляваха единствената почивка на горкия човек от ненаситните, взискателни клиенти. И вероятно сънят му щеше да бъде измъчван
