всичко. Дори не смяташ за странно, че господарят ти си говори сам.
На Робертсън Булевард колата се отклони от шосето и се насочи към хълмовете, където живееха богаташите.
След дъждовната и ветровита нощ мъглата над огромната метрополия се бе вдигнала. Палмите, фикусите и магнолиите бяха толкова зелени и лъскави, че приличаха на лакирани. Улиците бяха чисти, остъклените стени на високите сгради искряха на слънчевата светлина, птиците се рееха в ослепително синьото небе и беше лесно човек да се заблуди, че в света всичко е наред.
В четвъртък сутринта, докато другите агенти се възползваха от придобивките на няколко организации на силите на реда, за да издирят деветгодишния понтиак, регистриран на името на Валери Кийн, Рой Майро си направи труда лично да идентифицира мъжа, който едва не бе заловен по време на нощната операция в Санта Моника. Рой излезе от хотела в Уестуд, където беше отседнал, и подкара колата си към центъра на Лос Анджелис, към управлението на агенцията.
Обемът на административното пространство, заеман от градските, окръжните, държавните и федералните управления, съперничеше единствено на площта, на която се ширеха банките. По време на обяд разговорите в ресторантите се въртяха предимно около пари, независимо дали посетителите бяха представители на политическите или на финансовите кръгове.
Агенцията притежаваше хубава десететажна сграда на популярна улица близо до общината. По тротоарите спокойно вървяха банкери, политици, бюрократи и смърдящи на алкохол бездомници с изключение на онези осъдителни инциденти, когато някой от тях внезапно започваше да крещи несвързани упреци и жестоко наръгваше с нож някого. Собственикът на ножа, пистолета или на тъпия инструмент често страдаше от самозаблудата, че е преследван от извънземни или от ЦРУ и в повечето случаи беше бездомник, а не банкер, политик или бюрократ.
Но само преди три месеца банкер на средна възраст бе тръгнал да убива с два деветмилиметрови пистолета. Произшествието травматизира общността на скитниците в центъра на града и ги накара да бъдат по-бдителни към непредсказуемите „костюмари“, разхождащи се сред тях по улиците.
Сградата на агенцията — облицована с варовикови плочи и със стотици златисти прозорци, тъмни като очилата на кинозвезда — не беше обозначена. Хората, с които Рой работеше, не се стремяха към слава и предпочитаха да действат анонимно. Освен това агенцията, която ги бе наела, не съществуваше официално, финансираше се от пари, тайно пренасочвани от други бюра, намиращи се под контрола на Министерството на правосъдието, и нямаше име.
На главния вход имаше лъскава месингова табела с улицата и номера, а отдолу — четири имена:
Карвър, Гънман, Гарот и Хемлок1
Ако се запиташе какви са обитателите на сградата, случайният минувач щеше да реши, че са адвокати или счетоводители. А попиташе ли униформения пазач във фоайето, щеше да научи, че фирмата е „международна компания за покупко-продажба на недвижими имоти“.
Рой подкара към подземния гараж. Пътят бе преграден от солидна стоманена врата.
Той влезе, без да взима билет за паркиране от автомат. Нито показа документите си на пазач в будка. Вторачи се в обектива на видеокамера с високоразделителна способност, монтирана на стълб, намиращ се на две крачки от страничното стъкло на колата му, и зачака да бъде разпознат.
Изображението на лицето му бе предадено до друга стая без прозорци, където имаше пазач, който наблюдаваше монитор. Компютърът игнорира всичко, освен очите, увеличи ги, без да размазва образа и сканира браздите и мрежата от кръвоносни съдове на ретините, сравни ги с вече записаните във файла и позна Рой като един от избраниците.
Пазачът натисна едно копче и вратата се вдигна.
Цялата процедура можеше да бъде извършена без пазач, ако не съществуваше една-единствена вероятност, срещу която трябваше да се вземат предпазни мерки. Някой, решил да проникне в агенцията, можеше да убие Рой, да извади очите му и да ги поднесе към камерата, за да бъдат сканирани. И докато компютърът можеше да бъде излъган, пазачът сигурно щеше да забележи лукавството.
Но едва ли някой би прибягнал до такива крайности, за да проникне през охраната на агенцията. Но не беше и невъзможно. Напоследък из страната се разхождаха необикновено жестоки социопати.
Рой вкара колата в подземния паркинг. Стоманената врата се затвори с трясък и го изолира от опасностите на Лос Анджелис и от вилнеещата демокрация.
Той паркира и слезе от колата. Стъпките му отекнаха по бетонните стени и ниския таван. Рой знаеше, че пазачът в стаята в подземието също ги чува. Гаражът се наблюдаваше както с видео-, така и с аудиоапаратура.
Достъпът до свръхохранявания асансьор се предоставяше, когато посетителят допреше палеца на дясната си ръка до стъкления екран на скенера-принтер. Наблюдаваше го камера, монтирана над вратите. Пазачът долу следеше дали някой няма да притисне до стъклото отрязан палец.
Колкото и да бяха умни машините, човешките същества бяха незаменими. Понякога тази мисъл окуражаваше Рой. Друг път го потискаше, макар да не знаеше защо.
Той се качи с асансьора на третия етаж, където се намираха отделите „Анализ на документи“, „Анализ на вещества“ и „Фотографски анализ“.
Във фотографската лаборатория двама млади мъже и една жена на средна възраст се занимаваха с тайнствените си задачи. Усмихнаха се и го поздравиха, защото Рой имаше изражение, което предизвикваше усмивки и фамилиарност.
Мелиса Уиклън, главният фотоаналитик, седеше зад бюрото в кабинета си, намиращ се в един от ъглите на лабораторията. Кабинетът нямаше външни прозорци, но вътрешните стени бяха остъклени, за да може Мелиса да наблюдава подчинените си.
Рой почука и тя вдигна глава.
Мелиса, блондинка на трийсет и няколко години, беше добра фея и същевременно зла изкусителка. Очите й бяха огромни и прями и наред с това — замъглени и загадъчни. Носът й беше чип, но устата — чувствена, превъплъщение на всички еротични пролуки. Мелиса имаше големи гърди, тънка талия и дълги крака, но предпочиташе да крие тези прелести под широки бели блузи и панталони и лабораторни престилки. Макар да бе обула маратонки, краката й несъмнено бяха толкова женствени и изящни, че Рой с радост би ги целувал до забрава.
Той никога не се бе опитвал да я сваля, защото Мелиса беше сдържана и делова. И защото подозираше, че тя е лесбийка. Рой нямаше нищо против лесбийките. Но в същото време не желаеше да разкрие интереса си към нея само за да бъде отблъснат.
— Добро утро, Рой — отривисто каза Мелиса.
— Как си? Господи, знаеш ли, че не бях в Лос Анджелис и не съм те виждал от…
— Тъкмо разглеждах файловете. — Тя веднага премина към деловата част. Разговорът за маловажни неща не я интересуваше. — Довършихме увеличението.
Когато Мелиса говореше, Рой никога не можеше да реши къде да гледа — очите или устата й. Погледът й беше прям и предизвикателен — нещо, което той намираше за привлекателно. Ала устните й бяха така сочни и съблазнителни.
Тя му подаде снимка.
Рой с усилие откъсна очи от устните й.
Качеството на фотографията се бе подобрило значително. И сега Рой държеше цветно копие на снимката, която предишната нощ бе видял на екрана на портативния си компютър. Глава на мъж, обърната в профил. Лицето още беше осеяно със сенки, но вече не толкова плътни. Замъгляващата стена от дъжд беше премахната напълно.
— Отлична работа — каза Рой. — Но все още не ни дава достатъчно ясна представа, за да го идентифицираме.
— Напротив, снимката казва много неща за него — възрази Мелиса. — Възрастта му е между двайсет и осем и трийсет и две години.
— Как я изчисли?
