Мери Зелински имаше прекрасен нос. Извивките бяха правилни и съвършени. Изящни ноздри. Сякаш беше изваян от порцелан. Рой не бе виждал такъв красив нос.
Той се усмихна й продължи:
— Е, Мери, искаме да знаем къде е той.
— Кой?
— Убеден съм, че знаеш кой. Спенсър Грант, разбира се.
— Не го познавам.
Рой я погледна в очите и разбра, че тя не лъже.
— Не съм чувала това име.
— Угаси котлона, защото доматеният сос ще загори — обърна се Рой към Векио.
— Кълна се, че не познавам такъв човек — настоя жената.
Рой беше склонен да й вярва. Дори Елена от Троя сигурно не бе имала по-прекрасен нос от този на Мери Зелински. Разбира се, макар и косвено, Хубавата Елена бе станала причина за смъртта на хиляди хора и мнозина други бяха страдали заради нея, затова красотата не беше гаранция за невинност. И в продължение на десетки векове след времената на Хубавата Елена човешките същества бяха станали майстори в прикриването на злото и дори най-невинните на вид от тях понякога се оказваха коварни.
Рой трябваше да бъде сигурен, затова добави:
— Ако почувствам, че ме лъжеш…
— Не лъжа — треперейки настоя тя.
Той вдигна ръка, за да й направи знак да мълчи и продължи оттам, откъдето го бе прекъснала.
— Може да заведа това прелестно момиченце в стаята й, да я съблека…
Жената затвори очи от ужас, сякаш да прогони от въображението си сцената, която Рой така подробно описваше.
— И там, сред куклите и мечетата, да я науча на игрите, с които се занимават големите.
Ноздрите на Мери се разшириха от ужас. Носът й наистина беше изящен.
— А сега, Мери, погледни ме в очите и ми кажи познаваш ли човек на име Спенсър Грант.
Тя отвори очи и го погледна. Двамата се вторачиха един в друг.
Рой сложи ръка на главата на детето, погали косите й и се усмихна.
Мери Зелински отчаяно се вкопчи в дъщеря си.
— Кълна се в Бога, не съм чувала това име. Не го познавам. Не разбирам какво става тук.
— Вярвам ти — каза Рой. — Бъди спокойна, Мери. Съжалявам, че се наложи да прибягна до грубости.
Макар че гласът му беше нежен и прозвуча разкаяно, през Рой премина вълна на гняв. Яростта му не беше насочена към тази жена, дъщеря й или безобидния й съпруг, а към Грант, който по някакъв начин бе измамил всички.
Той се опита да потисне гнева си, но жената сигурно го бе погледнала в очите, които обикновено бяха мили, защото се дръпна назад от него.
— Грант вече не живее тук — каза Векио, който стоеше до печката, след като бе изключил газовия котлон.
— Мисля, че никога не е живял тук — троснато каза Рой.
Спенсър извади два куфара от килера, огледа ги, после остави по-малкия, сложи по-големия на леглото и го отвори. Избра достатъчно дрехи за една седмица. Нямаше костюм, бяла риза, нито дори вратовръзка. В гардероба му имаше само сини джинси, пет-шест чифта сиво-кафяви панталони и джинсови ризи. В най- горното чекмедже държеше четири дебели пуловера — два сини и два зелени. Взе по един от двата вида.
Докато Спенсър пълнеше куфара, Роки обикаляше от стая в стая и разтревожено се изправяше на всеки прозорец, до който можеше да стигне. Горкото куче! Трудно му беше да се отърси от кошмара.
Рой остави хората си да наблюдават семейство Зелински, излезе от къщата, прекоси улицата и се насочи към колата си.
Здрачът бе потъмнял от червен в тъмнолилав. Уличните лампи светеха. Въздухът беше неподвижен и за миг се възцари тишина.
Провървя им, че съседите на Зелински не чуха нищо, което да предизвика подозренията им.
От друга страна, прозорците на къщите около дома на Зелински не светеха. Много семейства в този приятен дребнобуржоазен квартал вероятно можеха да поддържат стандарта си на живот, само ако и двамата съпрузи имаха постоянна работа. Всъщност в тази нестабилна икономика мнозина едва свързваха двата края, макар в семейството да имаше двама работещи. И сега, когато всички се връщаха от работа, две трети от домовете от двете страни на улицата бяха тъмни и безлюдни. Собствениците им се бореха със задръстванията по магистралите, взимаха децата си от дневните училища, детски градини и гувернантки, за които едва плащаха, и се мъчеха да се приберат вкъщи, за да се порадват на няколко часа спокойствие, преди на сутринта отново да се върнат в месомелачката.
Понякога Рой се трогваше толкова много от тежкото положение на обикновените хора, че в очите му бликваха сълзи.
Но в момента не можеше да си позволи да се отдаде на състрадание — състояние, в което с лекота изпадаше. Трябваше да намери Спенсър Грант.
Той се качи в колата си, запали двигателя, включи портативния компютър и го свърза с клетъчния телефон.
Обади се на „Мама“ и я накара да намери телефонния номер на Спенсър Грант. И компютърът във Вирджиния започна издирването. Рой се надяваше да получи адреса на Грант от телефонната компания, както бе постъпил със семейство Бетънфилд.
Дейвид Дейвис и Нела Шайър сигурно си бяха тръгнали, затова той не можеше да им се обади в сградата в центъра на града, за да си изкара гнева на тях. Но и те не бяха виновни за проблема, макар че много му се искаше да прехвърли вината на Дейвис и на Верц, чието малко име вероятно беше Игор.
След няколко минути „Мама“ докладва, че никой на име Спенсър Грант няма телефон — нито вписан, нито невписан в указателя на Лос Анджелис и околността.
Рой не можа да повярва, макар да имаше пълно доверие на „Мама“. Проблемът не беше в нея. „Мама“ беше безпогрешна като скъпата му покойна майка. Грант беше умен. Твърде умен.
Рой даде указания на „Мама“ да претърси сметките на същото име. Грант може би беше записан под псевдоним, но преди да осигури услугата, телефонната компания сигурно бе поискала подписа и кредитната му история.
Докато „Мама“ работеше, Рой видя, че покрай него мина една кола и спря пред къща, намираща се малко по-нататък по улицата.
Нощта бе паднала над града. Здрачът се бе оттеглил към хоризонта на запад и от царствената му пурпурна светлина не бе останала и следа.
Екранът на монитора проблесна и Рой погледна компютъра на коленете си. Според „Мама“ името Спенсър Грант не фигурираше и във файловете за телефонните сметки.
Грант бе проникнал в служебните файлове на компютъра на полицията в Лос Анджелис, бе избрал произволно адреса на Зелински и го бе вкарал вместо своя. И сега, макар че живееше в Лос Анджелис или околността и сигурно имаше телефон, Грант бе заличил името си от файловете на компанията, която му осигуряваше услугата.
Грант, изглежда, искаше да се превърне в невидим.
— Кой, по дяволите, е този човек? — запита се на глас Рой.
Съдейки по онова, което бе намерила Нела Шайър, Рой бе убеден, че познава мъжа, когото търсеше. Но сега разбра, че не знае нищо за него. Известни му бяха само общи и повърхностни неща, но именно детайлите могат да му помогнат да го намери.
Какво правеше Грант в едноетажната къща в Санта Моника? Имаше ли връзка с жената? И какво знаеше?
Рой трябваше спешно да получи отговор на тези въпроси.
