Тъмните реки на сърцето

страна.

— Виждаш ли? Запазих го за теб. Сега не се ли срамуваш от лошите си мисли за мен, когато не ти дадох още пържени картофи?

Спенсър сложи чашата на пода и я задържа, така че кучето да не я обърне.

Роки мълниеносно атакува млечния шейк, трескаво го излочи и след няколко секунди заби муцуната си навътре в чашата, търсейки още от вкусното питие.

— Ако снощи са наблюдавали къщата, може би са ме снимали.

Роки извади глава от чашата и с любопитство се вторачи в господаря си. Муцуната на кучето беше изцапана с млечен шейк.

— Имаш отвратителни навици на хранене.

Роки отново завря муцуна в чашата и фордът се изпълни със звуци на мляскане.

— Ако имат снимка, ще ме намерят. И след като търся Валери, ровейки се в миналото й, може да допусна глупава грешка и да привлека внимание към себе си.

Чашата беше празна и Роки вече не проявяваше интерес към нея. Изплези език и с изумително завъртане облиза остатъците от млечния шейк от муцуната си.

— Които и да са онези, които я преследват, аз съм най-големият глупак на света, ако мисля, че мога да се справя с тях. Знам това. Болезнено го съзнавам. Но въпреки всичко съм тръгнал за Лас Вегас.

Роки се закашля. Утайката от млечния шейк заседна в гърлото му.

Спенсър отвори чашата с водата и му я поднесе.

— Какви ги върша? Защо се въвличам в тази история? Не е справедливо към теб. И това съзнавам.

Роки не искаше повече вода. От муцуната му се стичаха капки.

Спенсър сложи капачето на чашата и я пъхна в торбичката с отпадъци. Взе няколко хартиени салфетки и хвана Роки за каишката.

— Ела тук, мърльо.

Кучето търпеливо изчака да го избършат.

— Ти си най-добрият ми приятел — продължи Спенсър, като го погледна в очите. — Знаеш ли това? Разбира се, че го знаеш. И аз съм най-добрият ти приятел. И ако ме убият… кой ще се грижи за теб?

Кучето го гледаше сериозно, сякаш разбираше, че проблемът е важен.

— Не ми казвай, че можеш сам да се грижиш за себе си. Е, по-добре си, отколкото когато те взех, но още не си напълно самостоятелен. И вероятно никога няма да бъдеш.

Кучето изпръхтя, сякаш да изрази несъгласието си, но и двамата знаеха каква е истината.

— Ако с мен се случи нещо, мисля, че това ще те съсипе. Ще станеш такъв, какъвто беше в приюта. И кой друг ще ти отдели времето и вниманието, от които се нуждаеш, за да се съвземеш отново? Хм? Никой.

Спенсър пусна каишката.

— Ето защо искам да знаеш, че не съм ти толкова добър приятел, колкото би трябвало да бъда. Желанието ми е да получа шанс с онази жена. Искам да разбера дали е достатъчно специална, за да хареса… човек като мен. Готов съм да рискувам живота си, за да разбера това… Но не бива да излагам на риск и твоя живот.

Никога не лъжи куче.

— Не мога да бъда предан приятел, какъвто си ти. В края на краищата аз съм човешко същество. Вгледаш ли се по-надълбоко в който и да е от нас, ще видиш, че е гаден егоист.

Роки замаха с опашка.

— Престани. Искаш да ме накараш да се почувствам още по-зле, така ли?

Трескаво размахвайки опашка, кучето скочи на коленете на Спенсър, за да го погалят.

Спенсър въздъхна.

— Добре. Ще внимавам да не ме убият.

Никога не лъжи куче.

— Макар да мисля, че шансовете са против мен — добави той.

Рой Майро отново подкара из градския лабиринт в долината. Мина през поредица от комерсиални райони и се запита къде свършва едното селище и откъде започва другото. Още беше ядосан, но сега гневът му граничеше с депресия. Той отчаяно търсеше супермаркет, където да намери всички излизащи вестници. Трябваше му един специализиран вестник.

С интерес забеляза, че в два от кварталите, през които мина, се извършват наблюдения.

Първото се осъществяваше от замаскиран микробус с удължена рама и хромирани джанти. На вратите бяха нарисувани палми, вълни, разбиващи се на плажа и червен залез. На багажника на покрива имаше два сърфа. Всеки непосветен би помислил, че микробусът е на циганин сърфист, който е спечелил от лотарията.

Но доказателствата за истинското предназначение на превозното средство бяха очевидни за Рой. Стъклата на микробуса бяха толкова тъмни, че сигурно представляваха еднопосочни огледала. Отвън не се виждаше нищо, но агентите и видеокамерите вътре имаха ясна видимост. На покрива и на предното стъкло имаше четири прожектора. Нито един не беше запален, но всяка крушка бе поставена в конусовидно приспособление, наподобяващо малък мегафон. Това можеше да са рефлектори, които фокусират лъча, за да не се разсейва, но всъщност единият конус сигурно беше антена на микровълнов предавател, свързан с компютрите в микробуса и служещ за предаването и приемането на огромни количества закодирана информация от повече от един източник едновременно. Другите три конуса бяха колекторни чинии за самонасочващи се микрофони.

Единият от незапалените прожектори не беше насочен напред, както трябваше да бъде, а към оживеното заведение за сандвичи „Пътуване с подводница“, което се намираше на отсрещната страна на улицата. Агентите записваха смесицата от разговори, водещи се между десетината посетители, които бъбреха на тротоара пред ресторантчето. После компютърът щеше да анализира гласовете, да изолира всеки събеседник, да го идентифицира, да му определи номер, да сравни един номер с друг въз основа на потока от думи и интонацията, да премахне повечето странични шумове като уличното движение и вятъра, и да запише всеки разговор на отделна лента.

Второто наблюдение се извършваше на километър и половина от първото. Осъществяваше се от микробус, маскиран като комерсиално превозно средство, което уж принадлежи на компания на име „Стъкларската магия на Джери“. Тъмните стъкла с еднопосочните огледала стигаха до фиктивната емблема на компанията.

Рой винаги се радваше, когато видеше екипи за наблюдение, защото по всяка вероятност бяха федерални, а не местни. Дискретното им присъствие показваше, че някой се интересува от социалната стабилност и спокойствието по улиците.

Когато ги съзреше, той обикновено се чувстваше в по-голяма безопасност и не толкова самотен.

Но тази нощ Рой не беше в настроение. Терзаеше го водовъртеж от негативни емоции. Тази нощ той не можеше да намери утеха в екипите за наблюдение, в добрата работа, свършена от Томас Съмъртън, нито в нещо друго, което този свят беше в състояние да му предложи.

Рой изпитваше потребност да намери истинската си същност, да отвори вратата в душата си и да застане лице в лице с космоса.

Той забеляза поща, пред която стоеше онова, което му трябваше — десетина очукани автомати за вестници.

Рой спря, слезе от колата и прегледа изданията. Не се интересуваше от „Таймс“, нито от „Дейли Нюз“. Онова, което търсеше, можеше да се намери само в алтернативната преса. Повечето публикации рекламираха сексуслуги или развлечения за възрастни. Той не обърна внимание на пикантните таблоиди. Сексът никога не задоволяваше напълно, ако душата търсеше съвършенство.

В множество големи градове се продаваше нетрадиционен вестник, който рекламираше природосъобразни храни, холистична медицина и спиритични въпроси, вариращи от прераждане до викане на духове.

В Лос Анджелис имаше три такива вестника.