Тъмните реки на сърцето

изповедници. В момента единственият отзивчив слушател беше Роки.

— Слизам по стълбите. Треперя и търкам голите си ръце и рамене, като се питам защо се страхувам толкова много. Вероятно още тогава неясно съзнавам, че отивам там, откъдето никога няма да изляза.

Привлича ме викът, който чух, докато надничах през прозореца, за да видя бухала. Макар да беше краткотраен и се чу само два пъти, при това слабо, стенанието беше толкова сърцераздирателно и жаловито, че споменът за него ме омайва, така както четиринайсетгодишно момче може понякога да бъде съблазнено от перспективата за неизвестност и ужас и от загадъчността на секса.

Вече съм на долния етаж. Минавам покрай стаи, където осветените от лунната светлина прозорци сияят меко, досущ телевизионни екрани и където старинните и изящни, подобни на музейни експонати мебели се виждат само като ъгловати черни сенки в тъмносиния мрак. Движа се покрай творбите на Едуард Хопър, Томас Харт Бентън и Стивън Акблом, от чиито картини надничат лица със зловещи изражения, неразгадаеми като идеограми на извънземен език, еволюирал в свят, намиращ се на милиони светлинни години от земята.

Подът от гладък варовик в кухнята е студен. През дългия ден и през цялата нощ е поглъщал прохладата от изстудявания с фреон въздух и сега краде топлината от ходилата ми.

До задната врата свети червената лампа на алармената система. Набирам кода, за да я изключа. Блесва зелена светлинка.

Фермата не е обикновена. Не е дом на хора, които си изкарват прехраната от земята и имат непретенциозни вкусове. В къщата има ценни предмети — изящни мебели и произведения на изкуството — и дори в земеделския щат Колорадо трябва да се взимат предпазни мерки.

Отключвам, отварям вратата и излизам на задната веранда. Юлската нощ е знойна. Тръгвам бос по дъските и слизам по стъпалата. Минавам покрай площадката с пилона за знамето и плувния басейн и прекосявам двора. Сякаш вървя насън, привлечен от спомена за вика в мрака.

Призрачното сребристо лице на пълната луна хвърля отблясъци върху всеки стрък трева и моравата прилича на заскрежена. Неизвестно защо ме обзема страх — не само за мен, но и за майка ми, макар че тя почина преди повече от шест години и е далеч от каквато и да е опасност. Страхът ми става толкова силен, че едва не спирам. Заставам в средата на задния двор и наострям уши.

Пред мен застрашително се извисява хамбарът, където най-малко от петнайсет години, още преди да се родя, няма животни, нито сено или трактори. За всеки, който минава по селския път, имението прилича на ферма, но всъщност не е така. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Нощта е гореща и на лицето и голите ми гърди избиват капчици пот. Но упоритият хлад е под кожата, в кръвта ми и в най-дълбоките кухини на костите на момчешкото ми тяло, и юлската жега не може да го прогони.

Имам чувството, че ми е студено, защото твърде ясно си спомням зимния хлад в един мрачен мартенски ден, когато намериха майка ми, след като бе изчезнала преди три дни. Откриха по-скоро брутално обезобразеното й тяло, свито в канавка покрай коларския път на тринайсет километра от фермата. Там е била хвърлена от негодника, който я бе отвлякъл и убил. Бях едва осемгодишен, твърде малък, за да мога да проумея пълния смисъл на смъртта. И никой не смееше да ми каже какви жестокости са извършили с нея и колко много е страдала. Неколцина съученици, изпитващи примитивно влечение към жестокостта, присъщо само на някои деца и възрастни, които никога не съзряват, ми разказаха за всички онези ужаси. Тогава знаех достатъчно за смъртта, за да съзнавам, че никога повече няма да видя мама и мартенският хлад в онзи ден беше най-смразяващият студ, който си спомням.

Стоя на осветената от луната морава и се питам защо мислите ми непрекъснато се връщат към мама, защо странният вик ми се стори непознат и същевременно познат, защо се страхувам за мама, която е мъртва и защо толкова много се боя за живота си, когато лятната нощ не ме заплашва с нищо, доколкото виждам.

Тръгвам към хамбара, който е станал фокус на вниманието ми, макар отначало да ми се стори, че викът беше на животно в полята или в по-ниските хълмове. Сянката ми се носи пред мен.

Вместо да се приближа към огромната главна порта на южната страна на хамбара, където има вградена по-малка врата за хора, аз се подчинявам на инстинкта си и се отправям към югоизточния ъгъл. Прекосявам чакълената алея за коли между къщата и гаража, отново тръгвам безшумно по тревата, завивам зад ъгъла на хамбара и продължавам покрай източната страна.

Спирам, защото зад хамбара е паркирано превозно средство, което виждам за пръв път. Изработен по поръчка шевролет, несъмнено тъмносив, какъвто изглежда, защото лунната светлина преобразява всеки цвят в сребрист или сив. На едната врата е нарисувана дъга, която също изглежда съставена от различни нюанси на сивото. Задната врата е отворена.

Тишината е абсолютна.

Не виждам никого.

Макар и на емоционалната възраст четиринайсет години и вече надраснал детските кошмари и Деня на Вси светии, аз не знам, че неизвестността и ужасът са толкова съблазнителни и не мога да устоя на извратената им примамливост. Правя крачка напред към шевролета и… нещо разсича със свистене въздуха над главата ми. Стряскам се. Спъвам се, падам, претъркалям се и когато вдигам глава, виждам огромни криле, разперени над мен. По осветената от луната трева се промъква сянка. Изпитвам налудничавото чувство, че придобила ангелски вид, майка ми е слязла от небето, за да ме предупреди да не се приближавам до шевролета. После божественото присъствие описва висока дъга в мрака и аз виждам, че е голям бял бухал, който лети в лятната нощ и търси полски мишки или други жертви.

Бухалът изчезва.

Нощта остава.

Ставам.

Промъквам се към шевролета, привлечен от неговата загадъчност и от обещанието за приключение. И от ужасната истина, която още не съзнавам, че знам.

Забравям за пърхането на крилете на бухала, но онзи жаловит вик безмилостно отеква в паметта ми. Вероятно започвам да осъзнавам, че не беше вой на диво животно, посрещащо смъртта си в полята или в гората, а окаян и отчаян зов на човешко същество, преживяващо изключително голям ужас…

Спенсър караше през осветената от луната пустиня Мохаве. Проследи настойчивия спомен чак до сърцето на мрака, до проблясъка на метал в сенките, до внезапната болка и мириса на гореща кръв и до раната, от която на лицето му щеше да остане белег. Опитваше се да стигне до крайното разкритие, което винаги му се изплъзваше.

И пак стана така.

Не си спомняше нищо от случилото се в последните мигове на онзи страшен, отдавнашен сблъсък, след като натисна спусъка на револвера и се върна в кланицата. Полицаите му казаха как трябва да е свършило всичко. Спенсър прочете разказите за онова, което бе направил, от автори, написали книгите и статиите си въз основа на доказателства. Но никой от тях не беше там. Те не знаеха безусловната истина. Там беше само той. Спомените му бяха образни, но после избледняха и изчезнаха в черната дупка на амнезията и след шестнайсет години Спенсър не можеше да хвърли нито лъч светлина в мрака.

Ако някога си спомнеше останалото, той може би щеше да намери покой. Но споменът можеше и да го съсипе. В тъмния тунел на амнезията Спенсър вероятно щеше да намери срам, с който нямаше да може да живее и споменът щеше да бъде нежелан.

Но винаги когато се разтоварваше от всичко, което си спомняше, той намираше временен покой от душевните терзания.

Спенсър погледна Роки и видя, че кучето се е свило на кълбо на седалката до него и дреме. Позата изглеждаше неудобна и опашката му висеше, но Роки явно се чувстваше добре.

Спенсър предположи, че след неколкократно повтаряне на истината през годините, ритъмът на речта и тонът на гласа му стават приспивни, винаги когато се върне на тази тема. Горкото куче не би могло да остане будно, дори ако навън бушуваше гръмотевична буря.

А може би известно време не бе говорил на глас. Вероятно още в началото монологът му се бе