— Глупости.
— Не. Бес Беър. А ти?
— Верният ми индиански приятел ме наричаше Кемосабе.
— Как се чувстваш?
— Ужасно.
— Какво означава Кемосабе?
— Няма ли да спрем?
— Не, докато се възползваме от прикритието на облаците.
— Какво общо имат тук облаците?
— Свързани са със сателитите.
— Ти си най-странната жена, която познавам.
— Още нищо не си видял.
— Как ме намери, по дяволите?
— Може би съм ясновидка.
— Ясновидка ли си?
— Не.
Спенсър въздъхна и затвори очи. Имаше чувството, че е на въртележка.
—
— Изненада.
— Исках да ти помогна.
— Благодаря.
Той отново изгуби връзка с реалния свят. Известно време мълча и се опитва да проясни съзнанието си. Накрая излезе от мрака и отвори червената врата. В катакомбите имаше плъхове.
Рой направи нещо безумно. И още докато го вършеше, се изуми от риска, който поемаше.
Той реши, че трябва да покаже истинската си същност пред Ив Жаме. Всеотдайната, състрадателната и грижовната си същност, която не разкриваше в ролята си на равнодушен бюрократ, за какъвто го мислеха повечето хора.
Рой реши да поеме риск пред тази поразително красива жена, защото усети, че умът й е прекрасен като пленителното й лице и тяло. Тя беше съвсем близо до емоционалното и физическото съвършенство и щеше да разбере постъпката му.
По време на вечерята те не бяха намерили ключа, който да отвори вратите към душите им, за да се слеят, а това беше тяхната съдба. Докато излизаха от ресторанта, Рой се притесни, че мигът на шанса им ще отлети и замисълът на съдбата ще бъде осуетен, затова призова силата на доктор Кеворкян, която наскоро бе възприел от телевизора в самолета „Лиърджет“. Той събра смелост да разкрие сърцето си пред Ив и да ускори осъществяването на тяхната орис.
Зад ресторанта, на три места за паркиране вдясно от хондата на Ив, беше спрял син додж, от който слизаха мъж и жена. И двамата бяха на четирийсет и няколко години. Мъжът беше в инвалидна количка.
На паркинга нямаше други хора.
— Ела с мен за минутка — каза Рой на Ив. — Ела да кажеш здрасти.
— Моля?
Рой се приближи до доджа.
— Добър вечер — рече той и бръкна в кобура под сакото си.
Мъжът и жената го погледнаха и едновременно отговориха:
— Добър вечер.
В гласовете им прозвуча озадаченост, сякаш се опитваха да си спомнят откъде го познават.
— Усещам болката ви — продължи Рой, извади пистолета си и застреля мъжа в главата.
Вторият куршум улучи жената в гърлото, Но не я уби. Тя падна на земята и започна да се гърчи конвулсивно.
Рой мина покрай мъртвеца в инвалидната количка.
— Съжалявам — каза той на жената и отново стреля в нея.
Новият заглушител на беретата работеше добре. Февруарският вятър стенеше в листата на палмите и никой от трите изстрела не се чу на повече от десет крачки.
Рой се обърна към Ив Жаме.
Тя беше втрещена.
Той се запита Дали не се е държал твърде импулсивно като за първа среща.
— Колко тъжно! Качеството на живот, което някои хора са принудени да понасят.
Ив вдигна глава и го погледна в очите. Не изпищя и не каза нищо. Разбира се, Ив може би бе изпаднала в шок. Но Рой не мислеше, че случаят е такъв. Тя, изглежда, искаше да го разбере.
Вероятно, в края на краищата, всичко щеше да бъде наред.
— Не можем да ги оставим така — каза той, прибра пистолета в кобура и надяна ръкавиците. — Те имат право да се отнесем с достойнство към тях.
Дистанционното управление на инвалидната количка беше прикрепено към облегалката за ръце. Рой натисна едно копче и вкара количката в доджа.
После се качи в микробуса и предполагайки, че мъжът и жената са съпрузи, обмисли подходящи пози. Намираха се на публично място и той нямаше време да бъде оригинален. Налагаше се да повтори онова, което бе направил със семейство Бетънфилд в сряда вечерта в Бевърли Хилс.
Високите лампи на паркинга бяха поставени една до друга и през отворената врата на доджа проникваше достатъчно светлина, за да му позволи да свърши работата си.
Рой вдигна мъртвия мъж и го сложи да легне по лице на земята. Подът на микробуса не беше застлан с мокет. Рой изпита угризения за това, че нямаше на разположение одеяла, с които да направи последния отдих на съпружеската двойка по-удобен.
Той отново слезе, вдигна мъртвата жена и я пренесе в доджа. Сложи я до мъжа й и уви дясната й ръка около лявата на съпруга й.
Очите на двамата бяха отворени и Рой натисна клепачите им, за да ги затвори, когато го осени по-добра идея. Той вдигна единия клепач на мъжа и зачака да види какво ще стане. Окото остана отворено. Рой обърна главата на мъжа наляво, а главата на жената надясно, така че да се гледат в очите, във вечността, в една много по-хубава обстановка от Лас Вегас, Невада, много по-приятно от което и да е друго място в този безрадостен, несъвършен свят.
Рой приклекна за миг до двата трупа, възхищавайки се на творението си. Нежността, изразена в позите им, му достави огромно удоволствие. Двамата явно са били влюбени и сега бяха заедно завинаги, така както искат да бъдат всички влюбени.
Ив Жаме стоеше до отворената врата на микробуса. Беше се вторачила в мъртвите съпрузи. Дори пустинният вятър сякаш съзнаваше изключителната й красота и я пазеше, защото развяваше златистите й коси в изящни кичури.
— Толкова е тъжно — каза Рой. — Какво качество на живот са имали? Той в инвалидната количка, а тя — обвързана с него от любовта. Животът им беше толкова ограничен заради недъга на мъжа и бъдещето им — ограничено от проклетата инвалидна количка. Сега са много по-добре.
Без да пророни дума, Ив се обърна и тръгна към хондата.
Рой слезе от доджа, погледна за последен път влюбената двойка и затвори плъзгащите се врати.
Ив го чакаше. Беше седнала зад волана и включила двигателя. Ако се страхуваше от него, тя щеше да потегли сама или да изтича обратно в ресторанта.
Той се качи в хондата и закопча предпазния колан.
Двамата мълчаха.
Ив явно бе стигнала до извода, че Рой не е убиец, а бе извършил морално деяние и бе действал на по- високо ниво от един обикновен човек. Мълчанието й показваше душевната й борба да преведе интуицията си в интелектуални схващания, за да може да го разбере напълно.
Тя изкара колата от паркинга.
