Тъмните реки на сърцето

— Състрадание. Ако се опиташ да разбереш другите хора, да почувстваш болката им, наистина да познаваш терзанията им и да ги обичаш въпреки недостатъците им, ще те завладее такова силно съжаление, че е непоносимо. Трябва да намериш отдушник. Затова даваш воля на неизмеримата, неизчерпаема сила на състраданието. Действаш, за да освободиш напрежението и да облекчиш света, приближавайки го до съвършенството.

— Състрадание — отново промълви Ив, сякаш не бе чувала тази дума или Рой бе казал непозната за нея дефиниция.

Той не можеше да откъсне поглед от устата й, докато тя повтаряше думата. Устните й бяха божествени. Рой не проумяваше защо му се бе сторило, че устните на Мелиса Уиклън са съвършени, когато пред устните на Ив и най-сладката ягода би изглеждала кисела.

Той продължи урока си по морална изтънченост.

— Когато си мотивиран единствено от състрадание и не печелиш нищо за себе си, тогава всяко действие е морално и ти не дължиш обяснение никому. Действайки от състрадание, ти си освободен завинаги от съмнението, а то е сила като всяка друга.

— Всяко действие — повтори Ив, толкова завладяна от идеята, че едва поемаше дъх да говори.

— Всяко — увери я Рой.

Тя облиза устни.

О, Господи, езикът й беше толкова нежен, блестеше толкова интригуващо, плъзна се толкова чувствено по устните й и беше толкова съвършено заострен, че преди да се осъзнае, от гърдите на Рой се изтръгна лека въздишка на екстаз.

Съвършени устни. Съвършен език. Само ако брадичката й не беше толкова трагично месеста. Други биха решили, че е божествена, но Рой бе надарен с по-изострена чувствителност към несъвършенството от останалите хора. Той болезнено съзнаваше, че микроскопичният излишък тлъстина придава на брадичката й едва забележим пухкав вид. Трябваше да се съсредоточава само върху устните и езика й и да не гледа по-надолу.

— Колко човека си убил? — попита Ив.

— Ами, не ги броя. Това би изглеждало… Знам ли… Все едно се гордея. Не искам похвала. Не. Получавам удовлетворение, само като правя онова, което знам, че е правилно. Удовлетворението е много лично нещо.

— Колко? — настоя тя. — Горе-долу.

— О, не знам. През годините… Неколкостотин. Нещо такова.

Ив затвори очи и потрепери.

— Когато ги убиваш… точно преди да го сториш и хората те гледат в очите, страхуват ли се?

— Да, но много ми се иска да не се боят. Бих желал да разберат, че познавам терзанията им и действам от състрадание, и всичко ще стане бързо и безболезнено.

— Гледат те в очите и виждат силата, която имаш над тях — досущ буря — и се страхуват.

Той пусна ръката й и посочи с показалец плоската част на костта, непосредствено над началото на съвършения й нос, пред който всички други носове приличаха на черупки на орех. Сетне бавно насочи пръста си към лицето й и каза:

— Ти имаш най-изящната глабела, която съм виждал.

Произнасяйки последната дума, Рой докосна глабелата — плоската, неокосмена част на лицевата черепна кост между безупречната й лява вежда и за съжаление, кокалестата дясна вежда, точно над носа.

Макар че очите й бяха затворени, Ив не трепна от изненада или от допира му. Изглежда, бе започнала да чувства близост с него, разбираше всяко негово намерение и усещаше и най-лекото му движение, без да го гледа, нито да разчита на останалите си пет сетива.

— Вярваш ли в съдбата? — попита той.

— Да.

— Съдбата ни е отредила един за друг.

Ив отвори очи и рече:

— Да отидем у нас.

По пътя за дома й тя наруши десетки правила на уличното движение. Рой не одобри това, но се въздържа от забележки.

Ив живееше в малка двустайна къща в наскоро завършена постройка. Всъщност всички къщи на улицата бяха еднакви. Рой очакваше разкош. Разочарован, той си напомни, че макар и зашеметяващо красива, Ив е само печално ниско платен бюрократ.

Докато чакаха вратата на гаража да се вдигне, Рой каза:

— Как е възможно жена като теб да работи в агенцията?

— Аз исках длъжността и баща ми имаше влиянието да осъществи желанието ми.

— Кой е баща ти?

— Едно гадно копеле. Мразя го. Хайде да не говорим за тези неща, Рой. Моля те. Да не разваляме атмосферата.

Последното нещо, което той искаше, беше да развали атмосферата.

Слязоха от хондата и докато търсеше ключовете в чантата си, Ив изведнъж стана нервна и непохватна. Обърна се към него и се наведе към ухото му.

— О, Боже, не мога да престана да мисля за това как си ги убивал. Ей така, отиваш и ги очистваш. Каква сила има в това.

Ив буквално изгаряше от страст. Рой усещаше топлината, която се излъчваше от нея и прогонваше от гаража февруарския студ.

— Трябва да ме научиш на толкова много неща — добави тя.

Повратният момент във взаимоотношенията им бе настъпил. Налагаше се Рой да обясни още нещо за себе си. Все го отлагаше, защото се страхуваше, че Ив няма да разбере толкова лесно тази причудливост, колкото бе проумяла онова, което той каза за силата на състраданието. Но повече не можеше да отлага.

Когато тя отново насочи вниманието си към чантата и най-сетне извади ключовете, Рой каза:

— Искам да те видя без дрехи.

— Да, скъпи, да.

— Искам да те видя чисто гола.

— Да, разбира се. Само за теб.

— Трябва да знам колко от теб е съвършено като съвършените части, които вече видях.

— Колко си сладък — рече тя и припряно пъхна ключа в ключалката.

— От петите до извивката на гръбнака, ушите и порите на кожата на черепа ти. Искам да видя всеки сантиметър от теб. Да няма абсолютно нищо скрито.

Ив отвори вратата, влезе, запали лампата в кухнята и каза:

— О, ти си толкова силен. Ще видиш всяка гънка на тялото ми, скъпи.

Тя остави на масата чантата и ключовете и започна да съблича палтото си. Рой я последва и каза:

— Но това не означава, че аз искам да сваля дрехите си или… нещо друго.

Това я накара да спре и да примига.

— Искам да гледам — продължи той. — И да те докосвам, но не много. Ще докосвам само онова, което изглежда съвършено, за да усетя дали кожата ти наистина е толкова гладка, да се уверя в гъвкавостта ти и да почувствам напрежението на мускулите ти. Не е необходимо ти да ме докосваш. — Рой започна да говори по-бързо, защото се уплаши, че ще я изпусне. — Искам да любя съвършените ти части, но само с поглед. Без да правя нищо друго. Не искам да развалям всичко, като върша… онова, което другите правят. Не искам да го принизявам. Не ми трябва онова нещо.

Ив го гледа толкова дълго, че той едва не се обърна, за да избяга.

После изведнъж тя изпищя пронизително и Рой направи крачка назад. Обидена и унизена, Ив можеше да се хвърли върху него и да издере лицето и очите му.

Сетне, за негово изумление, той установи, че тя се смее, при това не подигравателно. Ив се смееше от неподправена радост. Кикотеше се като ученичка и прекрасните й зелени очи блестяха от удоволствие.