Лежеше по гръб на надуваем дюшек. Беше завит с одеяло. Раменете и главата му бяха повдигнати на възглавница. Отдолу имаше нещо.
Тихият, съскащ звук и характерният странен блясък на газен фенер показваха, че източникът на светлина е някъде зад него.
Отблясъците озаряваха загладени от времето скални образувания вляво и вдясно, а отпред се простираше пустинята Мохаве. Над главата на Спенсър беше опънато камуфлажно платнище. Отново го прониза остра болка.
— Не мърдай — каза Валери.
Спенсър осъзна, че възглавницата е върху кръстосаните й крака и главата му лежи в скута й.
— Какво правиш?
Той се уплаши от немощта на гласа си.
— Зашивам разкъсването.
— Не можеш да го правиш.
— Раната непрекъснато се отваря и кърви.
— Не съм юрган.
— Това пък какво означава?
— Ти не си лекар.
— Мислиш ли?
— Лекар ли си?
— Не. Не мърдай.
— Боли.
— Разбира се.
— Ще получа инфекция.
— Първо обръснах мястото, после го дезинфекцирах.
— Обръснала си главата ми?
— Само едно малко петно около раната.
— Имаш ли представа от онова, което правиш?
— Кое имаш предвид — бръснарството или хирургията?
— И от двете.
— Имам основни познания.
— Ох! По дяволите!
— Ако ще се държиш като бебе, ще ти сложа местна упойка.
— Имаш ли упойка? Защо не я използваш?
— Ти и без това беше в безсъзнание.
Спенсър затвори очи, пренесе се в съня в черно и бяло, сетне пак ги отвори и рече:
— Е, вече не съм.
— Какво?
— Не съм в безсъзнание.
— Току-що беше. Между последните ти думи и сегашните минаха няколко минути. А в това време аз почти заших раната. Остава само още един шев.
— Защо спряхме?
— Пътуването не ти се отразяваше добре. Нуждаеше се от лечение, а сега — от почивка. Освен това облаците бързо се разсейват.
— Трябва да тръгваме. Ранно пиле, рано яде домат.
— Домат ли? Това е интересно.
Спенсър се намръщи.
— Домат ли казах? Защо се опитваш да ме объркаш?
— Защото е лесно. Готово. Заших раната.
Той затвори очите си, в които сякаш имаше пясък. В мрачния черно-бял свят от преплетени увивни растения, пълзящи по стените на някога величествена катедрала, дебнеха чакали с човешки лица. Спенсър чу плач на деца, скрити в развалините.
Когато отново отвори очи, установи, че под главата му е само възглавницата.
Валери седеше на земята до него и го наблюдаваше. Черните й коси бяха паднали от едната страна на лицето. Беше много хубава на светлината на газения фенер.
— Много си хубава на светлината на фенера.
— Сега ще попиташ и коя зодия съм.
— Не, това не ме интересува.
Тя се засмя.
— Харесва ми как се смееш — каза Спенсър.
Валери се усмихна, извърна глава и огледа тъмната пустиня.
— А ти какво харесваш в мен? — попита Спенсър.
— Кучето ти.
— Роки е страхотен. Какво друго?
Тя го погледна и отговори:
— Имаш хубави очи.
— Наистина ли?
— Честни.
— Нима? Имах и хубава коса. Но сега главата ми е обръсната.
— Само на едно малко място.
— Какво правиш тук, в пустинята?
Валери се вторачи за миг в него, после отмести поглед встрани, без да отговори.
Но Спенсър нямаше намерение да я остави да се измъкне толкова лесно.
— Какво правиш тук? Ще продължавам да питам, докато повтарянето те побърка. Какво правиш тук?
— Спасявам те.
— Хитро. Питам, поначало какво правиш тук?
— Търся те.
— Защо? — учуди се Спенсър.
— Защото и ти ме търсиш.
— Но как ме намери, за Бога?
— Чрез спиритически сеанс.
— Не вярвам на всичко, което казваш.
— Имаш право. Беше на карти Таро.
— От кого бягаш?
Валери сви рамене. Пустинята отново привлече вниманието й.
— Предполагам, че от миналото — отговори тя.
— Пак се опитваш да ме объркаш.
— И по-точно от хлебарката.
— Бягаш от хлебарка?
— Така го наричам, защото това го вбесява.
Погледът на Спенсър се плъзна към платнището над главите им.
— Защо е това?
— Слива се с релефа на околността. Освен това материята разсейва светлината, затова няма да се видим ясно на инфрачервените прибори за наблюдение.
— Прибори за наблюдение?
— Очи в небето.
— Господ?
— Не. Хлебарката.
— Хлебарката има очи в небето?
