хотела, за да печели и изпира пари, апартаментите на последния етаж бяха запазени за удобството на оперативни агенти от други градове.
Трийсет и шестият етаж се обслужваше от собствен портиер, настанен в уютен кабинет срещу асансьора. Рой взе ключа за апартамента си от дежурния, Хенри, който дори не повдигна вежди в недоумение при вида на измачкания костюм на госта.
Подсвирквайки си тихо, Рой тръгна към покоите си. С нетърпение очакваше да се изкъпе, избръсне и да закуси обилно. Но когато отвори позлатената врата и влезе в апартамента, видя двама местни агенти, които го чакаха. Те се бяха вцепенили от притеснение и едва когато ги съзря, Рой си спомни, че пейджърът му беше в единия джоб, а батериите — в другия.
— От четири сутринта ви търсим под дърво и камък — каза единият от посетителите.
— Открихме форда на Грант — добави вторият.
— Изоставен. Продължаваме да издирваме Грант…
— Макар че може да е мъртъв…
— Или спасен…
— Защото, изглежда, някой ни е изпреварил…
— Има следи от друга кола…
— Затова нямаме много време. Трябва да тръгваме.
Рой си представи Ив Жаме — намазана с благоуханни масла, гърчеща се на черната гумена постелка, почти съвършена. Гледката щеше да го крепи, колкото и лош да се окажеше денят.
Спенсър се събуди под пурпурната сянка на камуфлажното платнище, но пустинята отвъд беше окъпана в ярка, бяла, слънчева светлина.
Той присви очи. Паренето в очите беше нищо в сравнение с главоболието му. Виждаше въртящи се червени кръгове.
Беше му много топло. Горещо. Макар да подозираше, че денят не е особено топъл.
Чувстваше жажда. Езикът му беше подпухнал и залепнал за небцето. Гърлото му бе пресъхнало.
Спенсър още лежеше на надуваемия дюшек и беше завит с одеяло, но вече не беше сам. Жената се бе сгушила от дясната му страна. Допирът до нея беше приятен. Той несъзнателно я бе прегърнал и се зарадва на близостта им.
Спенсър обърна глава и видя Роки.
— Здравей, приятелю.
Почувства болка, докато говореше. Всяка дума приличаше на трън, който се откъсваше от гърлото му. Звуците пронизително отекваха в главата му, сякаш бяха усилени от електрическа уредба.
Кучето близна дясното му ухо.
— Да, и аз те обичам — прошепна Спенсър.
— Прекъсвам ли нещо? — попита Валери и коленичи от лявата му страна.
— Само си говорим. Момче и куче.
— Как се чувстваш?
— Зле.
— Алергичен ли си към някакви лекарства?
— Мразя вкуса на антиацида.
— Алергичен ли си към антибиотици?
— Всичко се върти пред очите ми.
— Алергичен ли си към антибиотици?
— Изприщвам се от ягоди.
— В делириум ли си или просто е трудно да се разговаря с теб?
— И двете.
Вероятно Спенсър отново изгуби съзнание за известно време, защото, когато отвори очи, видя, че Валери слага инжекция на лявата му ръка. Той долови миризмата на спирта, с който тя бе почистила мястото около вената.
— Антибиотик ли е това? — прошепна Спенсър.
— Сок от ягоди.
Роки вече не лежеше до него. Кучето седеше до жената и с интерес наблюдаваше как Валери изважда иглата от ръката на господаря му.
— Имам ли инфекция?
— Може би вторична. Няма да рискувам.
— Медицинска сестра ли си?
— Нито лекар, нито сестра.
— Тогава откъде знаеш какво да направиш?
— Той ми казва — отговори тя и посочи кучето.
— Роки все се шегува. Сигурно е комедиант.
— Да, но има разрешително да прави инжекции. Мислиш ли, че ще можеш да поемеш малко вода?
— А бекон с яйца?
— Водата ти е предостатъчна. Последният път я повърна.
— Отвратително.
— Простено ти е.
— Аз съм джентълмен.
Въпреки помощта й Спенсър трябваше да напрегне сили докрай, за да се надигне и да седне. Няколко пъти се задави, докато пиеше вода, но вкусът й беше приятен и той предположи, че този път ще я задържи в стомаха си.
Сетне отново легна по гръб и рече:
— Кажи ми истината.
— Стига да я знам.
— Умирам ли?
— Не.
— Ние имаме едно правило.
— И какво е то?
— Никога не лъжи кучето.
Валери погледна Роки.
Кучето размаха опашка.
— Лъжи себе си. Лъжи мен. Но никога не лъжи кучето — добави Спенсър.
— Като всички останали правила и това ми се струва разумно.
— Е, умирам ли?
— Не знам.
— Така е по-добре — рече Спенсър и пак изгуби съзнание.
За петнайсет минути Рой Майро се избръсна, изми зъбите си и взе душ. Облече широк панталон, червен памучен пуловер и жълто-кафяво кадифено яке. Нямаше време за закуската, която така силно желаеше. Портиерът Хенри му даде две кифли с шоколад и бадеми и две чаши от най-хубавото колумбийско кафе, излети в пластмасов термос за еднократна употреба.
В ъгъла на хотелския паркинг хеликоптер „Бел Джетрейнджър“ чакаше Рой. Както и в самолета от Лос Анджелис, той беше единственият пътник в тапицираната с плюш кабина.
По време на полета към пустинята Мохаве Рой изяде кифлите и изпи кафето, като в същото време използва преносимия си компютър, за да се свърже с „Мама“ и да прегледа докъде е стигнало разследването.
Не се беше случило много. Джон Клек не бе открил следи, по които да разберат къде е отишла жената, след като бе изоставила колата си на летището в Ориндж Каунти. Не бяха успели да проследят и телефонния номер, на който хитро програмираната система на Грант бе изпратила по факс снимките на Рой и хората му в бунгалото в Малибу.
