Тъмните реки на сърцето

Най-голямата новина дойде от Сан Франциско. Но и тази вест не беше кой знае какво. Агентът, който издирваше Етъл и Джордж Порт, бабата и дядото, отгледали Грант след смъртта на майка му, бе научил, че преди десет години е бил издаден смъртен акт на името на Етъл. Явно това беше причината по онова време съпругът й да продаде къщата. Джордж Порт също бе починал. Преди три години. И сега, след като не можеше да се надява да разговаря със семейство Порт за внука им, агентът работеше върху други следи.

Рой изпрати чрез „Мама“ съобщение до електронната поща на агента в Сан Франциско. Предложи му да провери архивите за завещанията, за да види дали внукът е наследил имението на Етъл Порт или това на съпруга й. Може би бабата и дядото не познаваха внука си като „Спенсър Грант“ и в завещанията си бяха вписали истинското му име. Дори ако поради някаква необяснима причина бяха подпомогнали и съдействали за използването на онази фалшива самоличност за цели, включващи записването в армията, те пак щяха да са записали истинското му име, когато му бяха завещали имотите си.

Следата не беше кой знае колко надеждна, но си заслужаваше да бъде проверена.

Рой изключи компютъра и го затвори. Пилотът на хеликоптера съобщи, че до приземяването остава минута.

Рой доближи лице до прозореца. Движеха се успоредно на широко речно корито в източната част на пустинята.

Слънчевата светлина беше ослепителна. Той извади слънчеви очила от вътрешния джоб на сакото си и си ги сложи.

В средата на пресъхналия валог бяха спрели три джипа на агенцията. Около тях чакаха осмина мъже. Повечето наблюдаваха приближаващия се „Джетрейнджър“.

Хеликоптерът се сниши над джиповете и агентите, спусна се на триста метра и после се извиси над ръба на пропастта. Стомахът на Рой се сви от рязката промяна във височината и от нещо, което съзря, но не повярва, че наистина е видял.

Хеликоптерът се наклони надясно и той огледа по-добре мястото, където речното корито стигаше до ръба на скалата. Рой има възможността да види форда от всеки изумителен ъгъл.

Той махна слънчевите очила, после отново ги сложи, когато хеликоптерът кацна във валога, близо до джиповете.

Рой слезе и Тед Тавелов, агентът, ръководещ разследването на местопроизшествието, тръгна към него. Тавелов беше по-нисък и двайсет години по-възрастен от Рой, слаб и с тъмен слънчев загар. Имаше жилава и суха кожа от годините, прекарани в пустинята. Беше с каубойски ботуши, джинси, синя памучна риза и широкопола шапка. Макар че денят беше хладен, Тавелов не бе облякъл яке, сякаш в плътта си бе складирал толкова много топлина, че никога вече нямаше да му е студено.

Докато вървяха към форда, моторите на хеликоптера постепенно престанаха да бръмчат.

— Чух, че няма следи нито от мъжа, нито от кучето — каза Рой.

— Нищо, освен един мъртъв плъх.

— Наистина ли нивото на водата е било толкова високо, когато течението е заклещило колата му между онези скали?

— Да. Вчера следобед, в разгара на бурята.

— Тогава може би Грант е бил блъснат във водопада.

— Не и ако е бил с предпазен колан.

— Вероятно някъде по-нататък се е опитал да доплува до брега.

— Трябва да е пълен глупак, за да се опита да плува в буйното течение. Водата се е движила със скоростта на експресен влак. Глупак ли е?

— Не.

— Погледни онези следи от гуми. Някои са заличени от вятъра, но се вижда, че някой е дошъл по южния бряг, докарал е колата си под форда и вероятно се е качил на покрива, за да стигне до Грант.

— Кога е изсъхнало речното корито, че това да стане възможно?

— Нивото на водата бързо спада, когато дъждът спре. Пясъкът изсъхва почти веднага. Мисля, че в седем или в осем вечерта.

— Грант не може да е слязъл и заминал, преди да е дошло другото превозно средство.

— Всъщност има неясни отпечатъци. Не принадлежат на първата група от моите безнадеждни помощници, които утъпкаха всичко. И съдейки по стъпките, може да се предположи, че тук е идвала жена. Прибрала е Грант и кучето му. И багажа му.

Рой се намръщи.

— Жена?

— Едните отпечатъци са от мъж. Дори едрите жени не носят такъв голям номер обувки. Вторите са малки. Може да са на десет-дванайсетгодишно момче. Но се съмнявам, че някое момче само е дошло с кола дотук в такова време. Има мъже, чиито крака биха се побрали в обувки с такъв размер, но са малцина, затова по всяка вероятност е била жена.

Ако наистина беше така, Рой бе длъжен да се запита дали жената, която издирваше, не бе дошла да спаси Грант. Това отново повдигна въпросите, измъчващи го от сряда вечерта. Кой беше Спенсър Грант? Какво общо имаше с жената? Защо беше толкова непредсказуем? Дали щеше да провали операцията им? И дали щеше да ги изложи на риска да бъдат разкрити?

Предишния ден, когато беше в бункера на Ив и слушаше записа на лазерния диск, Рой беше озадачен от онова, което чу. Съдейки по въпросите и няколкото забележки, които Грант успя да вмъкне в монолога на Давидович, той явно не знаеше много за „Хана Рейни“ и поради загадъчни причини изгаряше от нетърпение да научи каквото може за нея. Дотогава Рой предполагаше, че Грант и жената вече имат близка връзка, затова задачата беше да определи естеството на взаимоотношенията им и да прецени какво количество чувствителна информация е споделила жената. Но щом Грант не я познаваше, защо в онази дъждовна нощ беше в къщата й и защо бе решил да я намери?

Рой не искаше да повярва, че жената и идвала в пресъхналото речно корито, защото щеше да се обърка още повече.

— Мислиш, че той я е повикал по клетъчния си телефон и тя е дошла да го вземе, така ли?

Тавелов не се смути от иронията на Рой.

— Е, може да е бил някой от скитниците, които се мотаят в пустинята. Но в радиус от трийсет километра няма такъв. А може да е бил случайно минаващ пътник, който е отбил от магистралата, за да се позабавлява.

— В бурята.

— Бурята е била преминала. Както и да е, светът е пълен с чудаци.

— И който и да е бил, ей така, случайно се натъква на форда. В цялата тази огромна пустиня.

Тавелов сви рамене.

— Ние намерихме колата. Твоята работа е да разбереш какво е станало.

Рой се приближи до пролуката между двете скали, вторачи се в далечното речно корито и каза:

— Дошла е от юг и пак е заминала на юг. Можем ли да проследим отпечатъците от гуми?

— Да. В продължение на четиристотин метра са ясни, после ги има само тук-там и накрая изчезват. На някои места вятърът ги е заличил, а на други земята е много твърда и не е останало нищо.

— Ами, да потърсим по-нататък. Следите може отново да се появят.

— Вече го направихме. Докато чакахме.

Тавелов наблегна на последната дума.

— Проклетият ми пейджър се е повредил, без да разбера — каза Рой.

— Пеша и от хеликоптер огледахме пространството във всички посоки — пет километра на изток, на юг и на запад.

— Тогава разширете обхвата на издирването. Отидете на шест километра и проверете дали няма отново да видите следите.

— Ще бъде загуба на време.

Рой се замисли за Ив и за онова, което бе правила през нощта и споменът му даде сили да запази спокойствие, да се усмихне и с характерния си приятен тон да каже: