Тъмните реки на сърцето

кадри, взети от записа можеше да бъдат извършени още процедури за изясняване на картината под контрола на талантливи технически лица.

Ефективността на сателитното наблюдение зависеше от наблюдаваната територията. Общо взето, колкото по-гъсто населен беше районът, толкова по-неуспешно беше издирването на човек или на превозно средство, защото имаше твърде много движещи се обекти и източници на топлина, които трябваше да бъдат изолирани и анализирани. Малките градове се наблюдаваха по-лесно от големите, селскостопанските райони — по-лесно от малките градове, а магистралите — по-добре от улиците на метрополия.

Ако Спенсър Грант и жената се бяха забавили по време на бягството си, както се надяваше Рой, те още се намираха в идеалната територия за проследяване, наблюдавана от „Земен страж 3“. Безплодната, ненаселена пустиня.

Щом ги забележеха, заподозрените щяха да бъдат проучени и отхвърлени или запазени в списъка на наблюдаваните обекти, в зависимост от това дали пътниците в превозното средство отговаряха на описанието на бегълците — жена, мъж и куче.

След като няколко часа гледа големия екран на стената, Рой остана смаян от факта колко съвършена изглежда от орбита тази част на света. Всички цветове бяха меки и пастелни, а формите — хармонични.

Илюзията за съвършенство беше още по-убедителна, когато „Земен страж 3“ наблюдаваше малки райони и използваше най-слабото увеличение, а най-убедителна, когато образът беше в инфрачервена светлина. Колкото по-трудно забележими ставаха признаците на човешката цивилизация, толкова по- съвършена изглеждаше планетата.

Вероятно онези екстремисти, които настояваха населението на земята да се намали с деветдесет процента, за да се спаси екологията, имаха право… Какво качество на живот би имал някой в свят, където цивилизацията беше съсипана?

Ако някога бъде въведена подобна програма за намаляване броя на населението, Рой щеше да бъде много доволен да помага, макар че работата щеше да бъде изтощителна и често неблагодарна.

Денят мина, без да намерят следа от бегълците. През нощта издирването щеше да бъде прекратено. „Земен страж 3“ също не постигна успех, но поне можеше да продължи издирването в мрака.

Рой остана в центъра за сателитно наблюдение почти до двайсет часа, сетне отиде да вечеря с Ив Жаме в арменски ресторант. Двамата ядяха вкусна салата и превъзходно агнешко печено и обсъждаха идеята за бързо и ефективно намаляване на населението. Представяха си начини, чрез които това може да бъде постигнато без нежелани странични ефекти като радиация и неконтролируеми бунтове по улиците. И измислиха няколко справедливи методи за определяне кои десет процента от населението трябва да оцелеят, за да осъществят не толкова хаотичен и драстично усъвършенстван вариант на човешката сага. Скицираха евентуални символи на движението за намаляване на населението, съчиниха вдъхновяващи лозунги и спориха как би трябвало да изглеждат униформите. Когато излязоха от ресторанта и потеглиха към дома на Ив, те бяха в състояние да убият всяко ченге, което проявеше глупостта да ги спре за шофиране с превишена скорост в район с болници и жилищни сгради.

Тъмните, изцапани стени имаха лица. Странни и хлътнали. Едва забележими, измъчени изражения. Уста, отворени във викове за милост, които никога нямаше да бъдат чути. Ръце. Протегнати. Мълчаливо умоляващи. Призрачна, бяла, жива картина, тук-там осеяна в сиво и ръждивочервено, кафяво и жълто. Лице до лице, тяло до тяло, преплетени крайници, но неизменно в позата на молители и с изражения на отчаяни просяци.

„Никой не знае… Никой не знае…“

— Спенсър? Чуваш ли ме, Спенсър?

Гласът на Валери прозвуча като от дълъг тунел, докато Спенсър се лашкаше между будното състояние и съня, между отрицанието и примирението, между един ад и друг.

— Успокой се. Не се страхувай. Всичко е наред. Това е само сън.

— Не. Виждаш ли? Тук, в катакомбите.

— Сънуваш.

— Като в училище. В учебниците. Картини. Като в Рим. Мъченици. Долу в катакомбите. Но по-лошо, много по-лошо…

— Излез оттам. Това е само сън.

Спенсър чу как гласът му отслабна и се превърна в измъчен, окаян шепот.

— О, Боже. Господи. Мили Боже.

— Ето, хвани ръката ми. Спенсър, чуваш ли ме? Стисни ръката ми. Аз съм тук. При теб.

— Те се страхуваха толкова много. Бяха съвсем сами и много се страхуваха. Виждаш ли колко са уплашени? Сами. Никой не ги чува. Никой не знае. О, Господи, помогни ми.

— Хайде, хвани ръката ми. Ето, така е добре. Стисни я. Аз съм тук, до теб. Вече не си сам, Спенсър.

Той хвана топлата й ръка и Валери някак съумя да го отдалечи от неясните, бледи лица и от безмълвните викове.

Усещайки силата на ръката й, Спенсър се понесе — по-лек от въздуха — през мрака и мина през червена врата. Не беше вратата с влажните отпечатъци от пръсти. Тази врата беше изцяло червена, суха и с дебел слой прах. Отвъд имаше сапфиреносиня светлина, черни сепарета и столове, перила от лъскава стомана и стени с огледала. Безлюдна естрада. Шепа хора, които мълчаливо пиеха. Тя беше облечена в джинси и велурено яке, вместо в пола с цепка и черна блуза, и седеше на високо столче до него, защото нямаше работа. Той лежеше на надуваем гумен дюшек. Беше облян в пот, но въпреки това му беше студено. Двамата се държаха за ръце и разговаряха с лекота, сякаш бяха стари приятели. Газената лампа съскаше наблизо.

Спенсър знаеше, че е изпаднал в делириум. Но не му пукаше. Валери беше толкова красива.

— Защо отиде в къщата ми в сряда през нощта?

— Вече ти казах.

— Не. Отговаряш уклончиво.

— Трябва да науча повече за теб.

— Защо?

— Мразиш ли ме?

— Разбира се, че не. Само исках да знам.

— Отидох в къщата ти. Те хвърлиха през прозорците сълзотворни гранати.

— Можеше да избягаш, когато си разбрал, че ще ти докарам неприятности.

— Не. Не можех да позволя да свършиш в канавката на сто и трийсет километра от дома.

— Какво?

— Или в катакомба.

— След като разбра, че нося неприятности, защо се забърка още по-дълбоко?

— Нали ти казах. Харесах те, веднага щом те видях.

— Но това беше във вторник вечерта! Аз още съм непозната за теб.

— Искам…

— Какво?

— Искам… живот.

— Нали живееш?

— Живот… с надежда.

Барът постепенно изчезна и синята светлина стана неприятно жълта. Изцапаните тъмни стени имаха лица. Бели лица, маски на смъртта и усти, отворени в безгласен ужас, мълчаливо умоляващи.

По шнура на лампата, който висеше от тавана, мина паяк. Увеличената му сянка бързо изтърча по изцапаните, бели лица на невинните.

Спенсър отново се озова в бара и каза:

— Ти си добър човек.

— Откъде знаеш?

— От Теда.

— Теда мисли, че всички са добри.