ги и наместиха по-удобно резервоарите върху гърбовете си.
Без да им се обяснява, и двамата мъже ясно съзнаваха, че резервоарите съдържат оръжие, което може да унищожи променящия формата си. Сара разбираше, че сигурно ги гложди любопитство и бе впечатлена, че не задават въпроси.
Имаше намерение да вземе третата пръскачка, но тя бе значително по-тежка отколкото очакваше. Ако се напрегнеше, щеше да може да я носи, но нямаше да може да се придвижва бързо. А в следващия час оцеляването им щеше да зависи от скоростта и ловкостта им.
Някой друг трябваше да вземе третия апарат. Не Лайза; тя не беше по-едра от Сара. Не и Флайт; той имаше артрит на ръцете, от който се бе оплаквал миналата нощ и изглеждаше хилав. Оставаше само Джени. Тя беше само с около десет сантиметра по-висока от Сара и само с осем-девет килограма по-тежка, но изглеждаше в отлична физическа форма. Почти сигурно щеше да се справи с пръскачката.
Флайт запротестира, но после омекна, след като се опита да вдигне апарата.
— Трябва да съм по-стар, отколкото си мислех — каза уморено той.
Джени се съгласи, че е най-подходящата и Сара й помогна да сложи презрамките. Бяха готови за битката.
Все още нямаше и следа от променящия формата си.
Сара избърса потта от челото си.
— Добре. Щом се покаже, пръскайте. Не губете нито секунда. Пръскайте го, обливайте го, отстъпвайте, ако можете и се опитвайте да изтеглите повече от него от скривалището му, и пръскайте, пръскайте, пръскайте.
— Това някаква киселина ли е — или какво? — попита Брайс.
— Не е киселина — каза Сара. — Въпреки че ефектът ще е почти същият както от киселина — ако изобщо има ефект.
— След като не е киселина — каза Тал, — какво е?
— Уникален, силно специализиран микроорганизъм — каза Сара.
— Бацили ли? — попита Джени с разширени от изненада очи.
— Да. Под формата на суспензия в хранителна среда.
— Ще разболеем променящия формата си? — попита Лайза, мръщейки се.
— Вярвам, че Бог ще ни помогне — каза Сара.
Нищо не помръдваше. Нищичко. Но имаше нещо и то вероятно слушаше. С ушите на котката. С ушите на лисицата. Със собствените си специални високочувствителни уши.
— Ще го разболеем не на шега, ако имаме късмет — добави Сара. — Защото болестта изглежда е единственият начин да бъде убито.
Сега животът им висеше на косъм, защото то знаеше, че са го изиграли.
Флайт поклати глава.
— Но древният враг е съвсем чужд, толкова различен от хората и животните… болестите, опасни за другите видове, може да нямат никакво въздействие върху него.
— Наистина — каза Сара. — Но този микроб не е обикновен заразител. Всъщност, изобщо не е причинител на болести.
Сноуфилд се гушеше в полите на планината, неподвижен като рисунка на пощенска картичка.
Оглеждайки се тревожно наоколо, внимавайки за раздвижване в сградите или около тях, Сара им разказа за Ананда Чакрабарти и неговото откритие.
През хиляда деветстотин седемдесет и втора от името на доктор Чакрабарти неговият работодател — Дженеръл Илектрик Корпорейшън — подал заявка за първия в историята патент за изкуствена бактерия. Като използвал сложни методики за клетъчен синтез, Чакрабарти създал микроорганизъм, способен да поглъща, усвоява и преобразува въглеводородните съставки на суровия нефт.
Микробът на Чакрабарти имал поне едно очевидно търговско приложение: можел да бъде използван за пречистване на изтекъл в морето нефт. Бактерията буквално изяждала разлетия нефт, правейки го безвреден за околната среда.
След редица силни юридически възражения от различни източници, Дженеръл Илектрик спечелила правото да патентова откритието на Чакрабарти. През юни 1980 година Върховният съд взел епохалното решение, че откритието на Чакрабарти не е дело на природата, а негово собствено и следователно може да бъде патентовано.
— Разбира се — обади се Джени, — чела съм за този случай. Това беше сензацията на онзи юни — човек се състезава с Бога и още много в същия дух.
Сара каза:
— Отначало Дженеръл Илектрик нямаше намерение да изкарва бактерията на пазара. Тя беше крехък организъм, който не можеше да просъществува извън строго контролираните лабораторни условия. Те подадоха заявка за патент, за да подложат въпроса на юридическа проверка и да му намерят решение преди други експерименти по генно инженерство да доведат до по-използваеми и по-ценни открития. След решението на съда обаче други учени поработиха няколко години с организма и сега те имат по-устойчив вид, който може да просъществува извън лабораториите от дванадесет до осемнадесет часа. Всъщност той се продава под търговското име Биосан-4 и се използва успешно за почистване на разлят нефт из целия свят.
— И това ли съдържат тези резервоари? — попита Брайс.
— Да. Биосан-4. В подходящ за пръскане разтвор.
Градът имаше погребален вид. Слънцето грееше от яркосиньото небе, но въздухът си оставаше студен. Въпреки неестествената тишина, Сара имаше непоклатимото чувство, че то идва, че е чуло и идва, и е съвсем, съвсем наблизо.
Останалите също го почувстваха. Оглеждаха се тревожно.
Сара каза:
— Нали си спомняте какво открихме, когато изследвахме тъканта на променящия формата си?
— Имаш предвид високото съдържание на въглеводороди — каза Джени.
— Да. Но не само въглеводороди, а и всички разновидности на въглерода. Много високо съдържание из цялата маса.
Обади се Тал:
— Ти ни каза нещо в смисъл, че е като петролатум.
— Не точно петролатум. Но в някои отношения напомня за петролатум — каза Сара. — Тук имаме жива тъкан, съвсем непозната, но сложна и жива. И с такова изключително високо съдържание на въглерод… Та значи, това, което се опитвам да кажа е, че тъканта на нещото прилича на органичен, метаболически активен братовчед на петролатума. Тъй че се надявам микробът на Чакрабарти да…
Нещо идва.
Джени каза:
— Ти се надяваш, че това ще разяде чудовището по същия начин както разяжда разлетия петрол.
Нещо… нещо…
— Да — отвърна нервно Сара. — Надявам се да атакува въглерода и да разруши тъканта. Или най- малкото да наруши в достатъчна степен крехкото химическо равновесие, че да…
Приближава, приближава…
— …ъ-ъ, че да дестабилизира целия организъм — завърши Сара, притисната от чувството за надвиснала гибел.
— Това ли е най-добрият ни шанс? — попита Флайт. — Наистина ли?
— Така мисля.
„Къде е? Откъде идва?“ — питаше се Сара, оглеждайки празните здания, пустите улици, неподвижните дървета.
— Вижда ми се ужасно слаб — каза колебливо Флайт.
— Наистина е ужасно слаб шанс — отвърна Сара. — Не е голям, но е единственият за нас.
Шум. Тракане, съскане, звук, от който настръхва косата.
Те замръзнаха в очакване.
Но градът отново се обгърна в мантия на мълчание.
