— Те бяха пъхнати в ботушите ми.
— Тъй ли? Тогава как тия кърлежи са се оказали отвътре?
— Не зная.
След като попушиха марихуана, Кейл се намръщи и каза:
— Той ни обеща, че никой не ще може да ни нарани или спре. Каза, че сме под Неговото покровителство.
— Така е. Непобедими сме.
— Тогава защо ме хапят тези кърлежи? — попита Кейл.
— Е де, това е дребна работа.
— Но ако сме действително защитени…
— Слушай, може би ухапванията от кърлежите са за Него като подпечатване на сделката, която сключихме. С малко кръв. Чаткаш ли?
— Тогава защо не ухапаха и теб?
Джитър сви рамене.
— Това няма значение. Освен това, шибаните кърлежи те ухапаха преди да сключим сделката — нали така?
— О-о — кимна Кейл със замаяна от наркотика глава. — Да. Прав си.
Известно време и двамата мълчаха. Сетне Кейл каза:
— Кога мислиш, че можем да си тръгнем оттук?
— Сигурно още те търсят усилено.
— Но след като не могат да ми навредят…
— Няма смисъл да си създаваме трудности — каза Тър.
— И аз смятам така.
— Ще полежим тихичко няколко дни. Дотогава голямата тупурдия по търсенето ни ще е свършила.
— Тогава ще направим петте неща, както иска той. А после?
— Ще тръгнем, човече. Ще мръднем нанякъде. Ще офейкаме.
— Къде?
— Някъде. Той ще ни покаже пътя. — Тър замълча за малко. После проговори: — Разкажи ми за онова. За убийството на жена ти и детето.
— Какво искаш да научиш?
— Всичко, човече. Кажи какво почувства. Какво е това да затриеш собствената си жена. Най-вече ми разкажи за детето. Какво е това да очистиш дете? Х-м? Никога не съм го правил с толкова малки. Бързо ли го уби или бавно? По-различно ли беше, отколкото с нея? Какво точно направи с детето?
— Само каквото трябваше. Те стояха на пътя ми.
— Дърпаха те надолу, а?
— И двамата.
— Сигурно. Разбирам как е било. Но какво направи?
— Застрелях я.
— И детето ли застреля?
— Не. Насякох го. Със сатъра.
— Без майтап?
Попушиха още марихуана. Лампата съскаше, хихикащото ромолене на подземната река се чуваше през дупката на пода, а Кейл говореше за убийствата на Джоана, Дани и полицаите.
От време на време, подсилвайки думите си с наркоманско хихикане, Джитър казваше:
— Хей, човече, ще се позабавляваме ли? Ще се позабавляваме ли заедно, ти и аз? Разкажи ми още. Кажи. Човече, ще се позабавляваме ли?
44
ПОБЕДА?
Брайс стоеше на тротоара и изучаваше града. Ослушваше се. Чакаше. Нямаше и следа от чудовището, но му бе трудно да повярва, че е мъртво. Страхуваше се да не скочи върху него веднага щом се отпусне.
Тал Уитмън бе проснат на паважа. Джени и Лайза почистваха изгорените от киселината места по тялото му, пудреха ги с антибиотик и ги бинтоваха.
А Сноуфилд си оставаше тих като морско дъно.
Когато привърши с Тал, Джени каза:
— Трябва веднага да го закараме в болница. Раните не са дълбоки, но може да се появи алергична реакция от токсините. Може внезапно да получи дихателна недостатъчност или да възникнат проблеми с кръвното налягане. Болницата е подготвена за най-лошото, аз — не.
Оглеждайки улицата, Брайс каза:
— Какво ще стане, ако се качим в колата, ако сами влезем в капана на движещата се кола и то изведнъж се върне?
— Ще вземем една-две пръскачки.
— Може да нямаме време да ги използваме. То може да изскочи от някой канал, да обърне колата и да ни убие, без дори да ни докосне, без да ни остави възможност да използваме пръскачките.
Вслушаха се в града. Нищо. Само лекият ветрец. Накрая Лайза каза:
— Мъртво е.
— Не можем да сме сигурни — възрази Брайс.
— Не го ли усещаш? — настоя Лайза. — Не усещаш ли промяната. Няма го! Мъртво е. Промяната във въздуха се усеща.
Брайс осъзна, че момичето е право. Злото бе присъствало не само физически, но и духовно; Брайс бе чувствал присъствието на почти осезаемата злоба. Очевидно древният враг бе излъчвал едва доловима енергия — трептения? Психически вълни? — която не можеше да се види или чуе, но която се регистрираше на инстинктивно ниво. Тя оставяше следа в душата. А сега тези трептения ги нямаше. Във въздуха нямаше заплаха.
Брайс пое дълбоко въздух. Беше чист и свеж.
Тал каза:
— Ако все още не искате да се возите с кола, не се тревожете. Можем и да почакаме. Аз съм добре. Ще се оправя.
— Промених решението си — каза Брайс. — Можем да тръгваме. Нищо няма да ни спре. Лайза е права. То е мъртво.
В патрулната кола, докато Брайс палеше мотора, Джени заговори:
— Помниш ли какво каза Флайт за разума на съществото? Когато разговаряше с него чрез компютъра, професорът каза, че то вероятно е придобило разум и самосъзнание чак след като е започнало да поглъща разумни същества.
— Помня — каза Тал от задната седалка, където го бяха поставили до Лайза. — Никак не ми хареса да го чуя.
— Е и? — попита Брайс. — Какво искаш да ни кажеш, докторе?
— Значи така, ако е станало разумно чрез попиване на нашите знания и познавателни механизми… тогава не е ли придобило жестокостта и пороците си също от нас, от човешките същества? — Джени усети, че на Брайс му става неприятно, но продължи: — В крайна сметка може би единствените истински дяволи са хората; не всички хора; не целият ни род; само извратените, онези, които така и никога не са придобили чувството на съпричастие и състрадание. Ако променящият формата си организъм е Сатаната от митовете, вероятно злото в хората не е отражение на Дявола; вероятно Дяволът е само отражение на диващината и жестокостта на собствения ни вид. Може би самите ние сме… създали Дявола по наш собствен образ и подобие.
Брайс мълчеше. Сетне каза:
— Знаеш ли, може и да си права. Предполагам, че си права. Няма смисъл да хабим енергия да се плашим от дяволи, демони и неща, които тропат нощем…, защото в края на краищата никога няма да се
