— Другият случай бе в Африка през 1980 година. Между три и четири хиляди души от едно първобитно племе — мъже, жени и деца — изчезнаха от един относително отдалечен район в Централна Африка. Намериха колибите им празни; те бяха изоставили всичките си принадлежности, включително големи запаси храна. Изглеждаше, че просто са побягнали в гората. Единствените следи от насилие бяха няколко счупени гърнета. Разбира се, масовите изчезвания в тази част на света са поразяващо по-чести от преди, главно поради политическо насилие. Кубински наемници, действащи със съветско оръжие, са съдействали за ликвидирането на цели племена, не желаещи да поставят етническата си самоличност на второ място след революционните цели. Обаче когато цели села са били изколвани по политически причини, те винаги са били плячкосвани, после подпалвани, а телата винаги заравяни в масови гробове. В този случай не е имало плячкосване, нито палеж, нито пък са открити трупове. Няколко седмици по-късно, ловни надзиратели от тази област докладвали за необяснимо намаляване на дивеча. Никой не свързал това с липсващите селяни; за това било докладвано като за самостоятелно явление.
— Но вие знаете, че не е така.
— Да, аз подозирам, че не е така — отвърна Флайт, мажейки последното парче от кроасана с ягодов мармалад.
— Повечето от тези изчезвания изглежда се случват в отдалечени райони — каза Сандлър. — Което затруднява доказването им.
— Да. И за това ми натякваха. Всъщност повечето произшествия стават в морето, защото то покрива по-голямата част от Земята. Морето може да бъде отдалечено като Луната, а какво става под водата е отвъд нашите възможности. Все пак не забравяйте двете армии, които ви споменах — китайската и испанската. Тези изчезвания са станали в съвременната цивилизация. И ако десетки хиляди маи са паднали жертва на Древния враг, теорията за чието съществуване създадох, значи това е случай на атакуване с ужасяваща дързост на цели градове, центрове на цивилизацията.
— И вие смятате, че това може да се случи и сега, днес…
— Несъмнено!
— … в място като Ню Йорк или дори тук в Лондон?
— Безспорно! Може да се случи буквално навсякъде, където са налице геоложките основания, които изложих в книгата си.
Двамата отпиха шампанско и се замислиха.
Дъждът удряше по прозорците с още по-голяма ярост.
Сандлър не бе сигурен дали вярва на теориите, които бе изложил Флайт в „Древният враг“. Той разбираше, че те биха могли да образуват основата на една много успешна книга, написана в популярен стил, но това не означаваше, че трябва да вярва в тях. Той в действителност не искаше да вярва. Да вярваш бе като да отвориш вратите на ада.
Погледна към Флайт, който отново наместваше повяхналия карамфил на ревера си и каза:
— От това ме побиват тръпки.
— Би трябвало — кимна Флайт. — Би трябвало.
Дойде сервитьорът с яйцата, бекона, наденичките и препечените филийки.
19
В ПОТАЙНА ДОБА
Хотелът приличаше на крепост.
Брайс бе доволен от извършените приготовления.
Накрая, след двучасов непосилен труд, той седна на една маса в ресторанта, пиейки безкофеиново кафе от бяла керамична чаша със синия герб на хотела.
С помощта на десетте полицаи, които пристигнаха от Санта Майра, до един и тридесет сутринта бяха извършени много неща. Едното от двете помещения бе превърнато в обща спалня; на пода бяха наредени двадесет матрака, достатъчно за настаняване на една смяна от изследователския екип, дори и след като пристигнеха хората на генерал Копърфилд. В единия край на другата половина на ресторанта бяха поставени няколко маси, където можеше да се сервира по времето за хранене. Кухнята бе изчистена и подредена. Обширното фоайе бе превърнато в огромен оперативен център, с бюра, пишещи машини, картотеки, информационни табла и голяма карта на Сноуфилд.
Освен това бе извършена основна проверка на хотела и взети мерки за предпазване от вмъкване на врага. Двата странични входа — единият през кухнята, другият през фоайето — бяха заключени и заковани с дебели дъски; Брайс бе заповядал тези допълнителни мерки, за да спести поставянето на охрана на тези входове. Вратата към аварийната стълба бе също така закована; нищо не можеше да се качи или слезе от по-горните етажи и да ги изненада. Сега само два малки асансьора свързваха фоайето с горните етажи, а до тях бяха поставени двама пазачи. Един друг пазач стоеше до главния вход. Една команда от четирима души бе установила, че всички стаи на горните етажи са празни. Друга команда се бе уверила, че всички прозорци на приземния етаж са заключени; освен това, повечето от тях бяха слепени при боядисване. Въпреки това прозорците бяха слабото място в тяхното укрепление.
Най-малкото, помисли си Брайс, ако нещо се опита да влезе вътре през някой прозорец, трясъкът от счупени стъкла ще ни предупреди.
Бяха взети и множество други предпазни мерки. Обезобразеното тяло на Стю Уоргъл временно бе оставено в едно служебно помещение, свързано с фоайето. Брайс бе съставил график за дванадесетчасови дежурства за следващите три дни, в случай че кризата продължеше толкова дълго. Накрая той не се сети за нищо друго, което можеше да бъде направено до разсъмване.
Сега Брайс седеше сам на една от кръглите маси в трапезарията и пиеше кафе, опитвайки се да проумее събитията от тази вечер. Постоянно му се въртеше една нежелана мисъл:
„Мозъкът му го нямаше. Кръвта му бе изсмукана — до последната капка.“
Той се опита да отпъди отвратителната гледка на унищоженото лице на Уоргъл, изправи се, отиде за още кафе и се върна обратно на масата.
Хотелът бе съвсем тих.
На една друга маса, трима от дежурните — Мигел Ернандес, Сам Потър и Хенри Уонг — играеха карти, но почти не говореха. Когато говореха, шепнеха. Хотелът бе съвсем тих.
Хотелът бе крепост.
Хотелът бе крепост, дявол да го вземе.
Ала беше ли безопасен?
Лайза си избра един матрак в дъното на общата спалня, където можеше да се облегне на голата стена.
Джени разгъна едно от двете одеяла, сгънати в края на всеки матрак и зави момичето.
— Искаш ли още едно?
— Не — отвърна Лайза. — Това е достатъчно. Все пак ми е непривично да си лягам с дрехите.
— Нещата скоро ще се нормализират — каза Джени, но дори докато изричаше това твърдение, усети колко глупаво звучеше то.
— Ще спиш ли?
— Не веднага.
— Иска ми се да го направиш — каза Лайза. — Искам да си легнеш на съседния матрак.
— Не си сама, момичето ми. — Джени я погали по косата.
Няколко полицаи — включително Тал Уитман, Горди Брогън и Франк Отри — бяха легнали на импровизираните си легла. Трима тежко въоръжени дежурни щяха да ги пазят през цялата нощ.
— Ще изгасят ли лампите? — попита Лайза.
— Не. Не можем да рискуваме.
— Добре. Достатъчно са мъжделиви. Ще останеш ли при мен докато заспя? — попита Лайза, изглеждайки много по-малка от своите четиринадесет години.
— Разбира се.
— И ще си говориш с мен.
— Разбира се. Но ще разговаряме тихо, за да не смущаваме останалите.
