познаваше нищо, което би причинило критично подуване с такава внезапност, че да се получи такова ужасяващо грозно, повсеместно посиняване.
И дори подпухването да не бе просто следсмъртно подуване — в което не беше сигурна, — и дори да бе причина за посиняването, какво за Бога бе причинило подпухването на първо място? Тя отхвърли теорията с алергичните реакции.
Ако беше причинено от отрова, трябва да е била някакъв рядък екзотичен вид. Но откъде Хилда би могла да влезе в контакт с такава отрова? Тя нямаше врагове. Самата мисъл за убийство бе абсурдна. И докато от едно дете можеше да се очаква да сложи в уста непозната субстанция, за да провери дали е вкусна, то Хилда не би сторила нищо толкова глупаво. Не, не е отрова. Заразна болест?
Ако беше заразна болест, бактериална или вирусна, не беше нещо, за което Джени бе учила. А ако наистина се окажеше заразно?
— Джени? — повика я Лайза.
Зараза.
Успокоена, че не бе докосвала пряко тялото, искайки й се да не бе докосвала ръкава на домашната дреха, Джени скочи на крака и отстъпи назад.
Полазиха я студени тръпки. За пръв път забеляза какво лежи на дъската за рязане до мивката. Четири големи картофа, зелка, моркови, дълъг нож и белачката за зеленчуци. Хилда бе паднала мъртва докато бе приготвяла вечерята. Просто така. Бум. Тя не беше болна, нямаше никакви оплаквания. Такава внезапна смърт съвсем сигурно не приличаше на зараза. Коя заразна болест можеше да причини смърт, без да се развие в няколко отслабващи организма етапи, докато накрая се влоши физическото състояние? Никоя. Нито една позната на съвременната медицина болест.
— Джени, няма ли да се махаме оттук? — попита Лайза.
— Шшт! След минутка. Чакай да помисля — каза Джени и се облегна на готварския блок, гледайки надолу към мъртвата жена.
Някъде в ума й се въртеше смътна и страшна мисъл: чума. Чумата — бубонна или друг, вид — не бе нещо непознато в Калифорния и Югозапада. През последните години бяха описани няколко случая; но рядко някой умираше от чума в сегашно време, защото тя се лекуваше със стрептомицин, хлорамфеникол или някой от видовете тетрациклин. Някои разновидности на чумата се характеризираха с появата на едни малки, пурпурни петна от кръвоизливи по кожата. В тежки случаи петната ставаха почти черни и се разпространяваха по широки пространства от тялото; в Средновековието наричали чумата просто Черната смърт. Обаче можеха ли петната да изникнат в такова изобилие, че тялото на жертвата да потъмнее напълно като това на Хилда?
Освен това, Хилда бе умряла внезапно, докато е готвила, без да е страдала от повръщане, висока температура, инконтиненция — които обикновено причинява чумата. Всъщност, причинява ги всяка заразна болест.
Все пак, нямаше очебийни признаци на насилие. Нямаше огнестрелни рани. Не бе намушкана с нож. Нямаше признаци икономката да е била пребита или удушена.
Джени заобиколи тялото и отиде до мивката. Докосна зелето и се учуди, че все още е студено. Не бе престояло на дъската за рязане повече от час.
Обърна се и отново погледна към Хилда, сега вече съвсем уплашена.
Жената бе умряла най-много преди час. Тялото може би все още бе топло.
Но какво я бе убило?
Джени знаеше толкова колкото и преди огледа на тялото. Въпреки че изглежда заразата не бе виновникът в случая, тя не можеше да я изключи напълно. Възможността за заразяване, дори и незначителна, я плашеше.
Прикривайки притеснението си от Лайза, Джени каза:
— Хайде, скъпа. Ще използвам телефона в моя кабинет.
— Сега съм по-добре — каза Лайза, но стана твърде бързо, очевидно едва се въздържаше да не побегне.
Джени прегърна момичето и двете напуснаха кухнята.
Нечовешка тишина бе изпълнила къщата. Беше толкова тихо, че леките им стъпки по килима им се струваха страшно шумни.
Въпреки луминисцентното осветление, кабинетът на Джени не бе студена, безлична стая като онези, които предпочитаха много лекари. Напротив, той представляваше старомоден провинциален докторски кабинет, по-скоро като от картина на Норман Рокуед в Сатърдей ивнинг поуст. Рафтовете бяха претъпкани с книги и медицински списания. Имаше шест старинни дървени кутии за картотеки, които Джени бе купила изгодно на една разпродажба. По стените висяха дипломи, анатомични карти и два акварела от Сноуфилд. До заключения шкаф с лекарства имаше везна, а до нея, на малка масичка, кутия евтини играчки — малки пластмасови колички, мънички войничета и куклички — и пакетче дъвки без съдържание на захар, раздавани като награда — или подкуп — на децата, които не плачеха по време на преглед.
Голямо, издраскано тъмно бюро стоеше по средата на стаята и Джени заведе сестра си до коженото кресло зад него.
— Съжалявам — каза момичето.
— Съжаляваш? — каза Джени, сядайки на края на бюрото и придръпвайки телефона към себе си.
— Съжалявам, че избухнах. Когато видях… тялото… аз… обзе ме истерия.
— Въобще не беше истерична. Просто шокирана и уплашена, което е разбираемо.
— Но ти не беше шокирана или уплашена.
— О, да — каза Джени. — Не просто шокирана; потресена.
— Но не беше уплашена като мен.
— Бях и все още съм. — Джени се поколеба, после реши, че все пак не трябва да крие истината от момичето. Разказа й за възможната опасност от инфекция. — Не смятам, че си имаме работа със зараза, но може и да греша. А ако греша…
Момичето се бе втренчило удивено в Джени.
— Ти си била уплашена като мен, но въпреки това направи оглед на тялото. Господи, не бих го направила. Не и аз. Никога.
— Е скъпа, аз съм доктор. Учила съм за това.
— Все пак…
— Не си го изкара на мен — успокои я Джени.
Лайза кимна несигурно.
Джени вдигна слушалката с намерение да се обади на помощник-шерифа в Сноуфилд и после на окръжния съдебен следовател в Санта Майра, неговото седалище. Нямаше звук, само тих шум. Тя натисна няколко пъти вилката, но линията остана глуха.
Имаше нещо зловещо в разваления телефон, когато в кухнята лежеше умряла жена. Може би госпожа Бек беше убита. Ако някой е отрязал жицата и после се е скрил в къщата, промъкнал се е зад Хилда и ловко… значи… той може да я е намушкал в гърба с дълъг нож и да е пробол сърцето й, убивайки я моментално. В такъв случай раната можеше да е на такова място, че Джени да не я забележи — освен, ако не обърне трупа по лице. Това не обясняваше защо никъде нямаше кръв и не обясняваше как цялото тяло е подпухнало и посиняло. Въпреки всичко, раната можеше да е на гърба на икономката, и тъй като тя бе умряла в рамките на последния час, може би убиецът — ако имаше убиец — все още беше тук, в къщата.
„Май оставих въображението си да се развихри“, помисли си Джени.
Но реши, че ще е най-добре двете с Лайза веднага да напуснат къщата.
— Трябва да отидем до съседите и да помолим Винс или Енджи Сантини да се обадят вместо нас — тихо каза Джени, ставайки от бюрото. — Нашият телефон не работи.
Лайза премигна.
— Това има ли връзка със… случилото се?
— Не зная — отвърна Джени.
Докато прекосяваше кабинета до полуотворената врата, сърцето й биеше силно. Чудеше се дали някой не дебне от другата страна.
