Следвайки Джени, Лайза каза:
— Но не е ли странно точно сега телефонът да не работи?
— Малко.
Джени почти очакваше да се сблъска с грамаден усмихнат непознат с нож в ръката. Някой от онези психопати, които изобилстваха в настоящо време. Някой от онези имитатори на Джек Изкормвача, чиито кървави деяния репортьорите от телевизионните канали описваха в новините в шест часа. Тя погледна в коридора преди да излязат в него, готова да отскочи назад и да затвори вратата, ако види някого. Нямаше никой. Поглеждайки към Лайза, Джени разбра, че момичето бързо схвана положението. Те бързешком пресякоха коридора към външната врата на къщата и когато стигнаха до стълбището към втория етаж, което бе разположено почти в началото на фоайето, нервите на Джени се опънаха както никога досега. Убиецът — ако имаше такъв, напомни си тя — можеше да е на стълбите, дебнейки, докато те се придвижваха към външната врата. Можеше да се хвърли надолу по стълбите, след като го отминеха, с вдигнат в ръката нож…
Но никой не ги чакаше на стълбите.
Нито във фоайето. Нито на портала.
Навън здрачът бе преминал в нощ. Последните отблясъци бяха пурпурни, а сенките — като армия зомбита — се надигаха от хилядите места, в които се криеха от слънчевата светлина. След десет минути щеше да е пълен мрак.
4
СЪСЕДНАТА КЪЩА
Къщата на семейство Сантини бе от камък и червено дърво и с доста по-съвременен дизайн от тази на Джени, цялата в заоблени ъгли. Издигаше се от каменистата почва, съобразена с контурите на склона, разположена на фона на високи борове; почти приличаше на природно образувание. В някои от стаите на долния етаж светеше.
Входната врата бе открехната. Отвътре се носеше класическа музика.
Джени позвъни и отстъпи няколко крачки назад до Лайза. Тя вярваше, че двете трябва да стоят на известно разстояние от Сантини; имаше вероятност да са се заразили, докато бяха стояли в кухнята с трупа на госпожа Бек.
— Не бих могла да мечтая за по-добри съседи — каза тя на Лайза, надявайки се стегнатият леден възел в стомаха й да се разтопи. — Приятни хора.
Никой не отговори на позвъняването. Джени пристъпи напред, натисна отново звънеца и се върна до Лайза.
— Имат магазин за ски и магазин за подаръци в града.
Музиката ту се усилваше, ту заглъхваше, после пак се усилваше. Бетховен.
— Може би няма никой — каза Лайза.
— Трябва да са вкъщи. Музиката, светлината…
Внезапна, силна вихрушка се изви под покрива на верандата и разбърка мелодията на Бетховен, бързо превръщайки приятната музика в дразнещ дисонанс от звуци.
Джени бутна вратата да се отвори докрай. В кабинета от лявата страна на фоайето светеше. Мека луминисцентна светлина падаше върху дървения под във фоайето до прага на тъмната всекидневна.
— Енджи? Винс? — извика Джени.
Никакъв отговор.
Само Бетховен. Вятърът стихна и разпокъсаната музика отново зазвуча спокойно. Третата симфония, Ероика.
— Ало? Има ли някой тук?
Симфонията достигна до своя вълнуващ край. Когато последната нота заглъхна, настъпи тишина. Явно стереото се бе изключило.
— Ало?
Нищо. Нощта зад гърба на Джени бе тиха и къщата пред нея също.
— Нали няма да влизаш? — запита разтревожено Лайза.
Джени погледна момичето.
— Какво има?
Лайза прехапа устни.
— Нещо не е наред тук. Ти също го усещаш, нали?
Джени се поколеба. Неохотно отвърна:
— Да, чувствам го.
— Като че… сме сами тук… само ти и аз… и все пак… не сме сами.
Джени наистина имаше странното усещане, че някой ги наблюдава. Тя се извърна и огледа поляната и храстите, които бяха почти скрити от тъмнината. Погледна към всеки от тъмните прозорци, които бяха с лице към верандата. В кабинета светеше, но другите прозорци бяха тъмни и лъскави. Някой можеше да стои точно зад стъклото на всеки от тях, прикрит от тъмнината, наблюдавайки ги, без да го забележат.
— Да си тръгваме, моля те — каза Лайза. — Да извикаме полицията или някой друг. Искам да се махаме веднага. Моля те.
Джени поклати глава.
— Нервите ни са опънати. Въображението ни е превъзбудено. Във всеки случай, трябва да погледна, просто дали няма някой наранен — Енджи, Винс или някое от децата…
— Недей. — Лайза я хвана за ръката, опитвайки се да я спре.
— Аз съм лекар. Длъжна съм да помогна.
— Но ако си прихванала някой вирус от госпожа Бек, можеш да инфектираш семейство Сантини. Ти самата го каза.
— Да, но те може да умират от нещото, което уби Хилда. Тогава какво? Може да се нуждаят от медицинска помощ.
— Не смятам, че е зараза — каза Лайза мрачно, като ехо на собствените мисли на Джени. — Може да е нещо по-лошо.
— Какво може да е по-лошо?
— Не зная. Но… аз го усещам. Нещо по-лошо.
Вятърът отново се засили и разклати храстите до верандата.
— Добре — каза Джени. — Ти чакай тук докато огледам…
— Не — бързо отвърна Лайза. — Ако влезеш, аз идвам с теб.
— Скъпа, нали няма да се нахвърляш върху мен, ако…
— Идвам — настоя момичето, пускайки ръката на Джени. — Хайде да свършваме с това.
Те влязоха в къщата.
Спирайки във фоайето, Джени надникна през отворената врата вляво.
— Винс?
Две лампи хвърляха топла златиста светлина до всеки ъгъл на кабинета на Винс, но стаята бе празна.
— Енджи? Винс? Има ли някой?
Никакъв звук не смути неестествената тишина, въпреки че тъмнината сама по себе си изглеждаше напрегната, дебнеща — сякаш бе огромно приклекнало животно.
Отдясно на Джени, всекидневната бе обгърната в плътни сенки, сякаш изтъкани от черно платно. В далечния край няколко лъча светлина проникваха от затворената врата към трапезарията, но тази оскъдна светлина не можеше да разсее мрака.
Джени напипа ключа и светна лампите, разбулвайки празната стая.
— Видя ли — каза Лайза, — няма никой.
— Да проверим в трапезарията.
Те прекосиха всекидневната, която бе обзаведена с удобни бежови канапета и елегантни смарагдово- зелени кресла с облегалки за главата в стил Кралица Ана. Стереоуредбата бе поставена в ъгъла на една секция и почти не се забелязваше. Оттам идваше музиката; Сантини бяха излезли, без да я спрат.
