направили върху прозорците ви. Накарай ги да ходят така няколко години, преди да успеят да си направят пластична операция, за да заличат надписа, и ще видим колко ще се променят.
— Мислите, че можете да откриете тези, които са го направили? — попита Аркадян, въпреки че знаеше отговора.
Лутър поклати отрицателно глава, а Джак отвърна:
— Няма начин. Ние ще напишем доклад, разбира се, но при нас няма достатъчно хора, които да работят по случаите на леките престъпления като това тук. Единственото, което вие можете да направите, е да монтирате спускащи се метални жалузи веднага щом смените стъклата на прозорците.
— В противен случай ще трябва да ги сменяте всяка седмица — добави Лутър. — И много скоро застрахователната компания ще прекъсне договора ви.
— Те вече отхвърлиха иска ми да покрият разноските заради вандализма — каза Аркадян. — Биха покрили щетите ми само в случай на земетресение, наводнение или пожар. Няма да го направят дори и ако пожарът възникне по време на безредици и бунт.
Тримата стояха умълчани и гледаха към прозореца, замислени за собствената си безпомощност.
Навън задуха хладният мартенски вятър. В близката до тях тухлена саксия кралските палми зашумоляха и стъблата им леко заскърцаха.
— Е, можеше да е и по-лошо, господин Аркадян — промълви накрая Джак. — Искам да кажа, поне се намирате в доста добра част от града — тук на Уестсайд.
— Да. Това не кара ли сърцето ви да се къса от болка? — отвърна Аркадян. — Това ли е добрият квартал?
Джак дори не желаеше и да мисли по въпроса.
Лутър също искаше да заговори, но се чуха силен трясък и сърдити викове, които идваха откъм предната част на бензиностанцията. Докато тримата забързаха и завиха зад ъгъла, големите прозорци потрепериха и задрънчаха от силния вятър.
На петнайсетина метра от тях мъжът в костюм на Армани отново ритна автомата за безалкохолно. Зад него на земята, покрита с пяна, лежеше чаша с пепси, а съдържанието й се беше разляло по асфалтовата настилка.
— Отрова! — крещеше той на машината. — Дяволите да те вземат, отрова!
Аркадян дотича и му каза:
— Господине, моля ви, съжалявам. Извинете, ако машината не ви е сипала от напитката, която сте избрали…
— Хей, я чакайте малко — обади се Лутър. Той говореше както на собственика на бензиностанцията и сервиза, така и на побеснелия непознат.
Пред вратата на канцеларията Джак настигна Аркадян, сложи ръка на рамото му, спря го и му каза:
— По-добре оставете на нас да се оправим.
— Проклета отрова — продължи клиентът и сви юмрук, сякаш искаше да удари автомата.
— Това е само една машина — обърна се Аркадян към полицаите. — Непрекъснато ме уверяват, че са я оправили, но тя продължава да сипва пепси, когато натискаш за портокалов сок.
Колкото и да вървяха зле напоследък нещата в Града на ангелите, на Джак му беше трудно да си представи, че Аркадян е свикнал да гледа как хората излизат от релсите всеки път, когато получат пепси вместо сок.
Клиентът се обърна с гръб към машината и към тях, сякаш щеше да си тръгне пеша и да остави тук лексуса си. Изглежда, трепереше от яд, но всъщност силният вятър развяваше широкия му костюм.
— Нещо не е ли наред? — попита Лутър и се запъти към мъжа, когато отново блесна мълния и палмите в саксиите се заогъваха от вятъра.
Джак тъкмо последва Лутър, когато забеляза как полите на сакото на русия се разпериха и запляскаха като крилете на прилеп. Нищо странно, ако палтото не беше закопчано само миг преди това.
Разгневеният все още гледаше встрани от тях. Раменете му бяха напрегнати, а главата приведена. Заради широкия костюм, който се вееше от вятъра, той не приличаше на човек, а по-скоро на прегърбен трол. Мъжът започна да се обръща и Джак нямаше да се изненада, ако видеше уродливата муцуна на звяр, но в действителност беше същият загорял тен и избръснато лице като преди.
Защо кучият му син беше разкопчал палтото си, освен, ако под него не държеше нещо, което му е необходимо. И какво му трябваше на избухлив и побеснял човек като този, което да държи под сакото, под неговото широко сако, неговото проклето огромно сако?
Джак извика на Лутър да внимава.
Но той също усети опасността. Дясната му ръка се придвижи към пистолета на бедрото.
Престъпникът имаше предимство, защото започна пръв. Никой не знаеше, че насилието витае наоколо, докато той не го пусна на воля. Непознатият се обърна към полицаите, хванал оръжие във всяка ръка, преди Лутър и Джак да успеят дори да докоснат своите револвери.
Отекна барабанният тътен на автоматичния огън. Куршумите се забиха в гърдите на Лутър, събориха едрия полицай на земята и го отхвърлиха назад. Хасам Аркадян се изви, улучен два-три пъти, свлече се и закрещя от агонизираща болка.
Джак се хвърли зад стъклената врата на канцеларията. Той почти успя да се измъкне невредим, когато беше улучен в левия крак. Сякаш някой го беше ударил силно по бедрото с желязо. Но беше куршум.
Падна по очи на пода. Вратата се затвори зад него. Огънят от оръжието я разби на парчета и по гърба му започнаха да падат големи парчета от счупеното стъкло.
Той се изпоти от горещата болка.
Някъде свиреше радио. Стари златни парчета. Дион Уоруик. Пееше, че светът се нуждае от любов, нежна любов.
Навън Аркадян все още крещеше, но от Лутър Брайсън не се чуваше нито звук.
Лутър беше мъртъв. Джак не можеше да го проумее. Мъртъв. Не смееше и да си го помисли.
Оръжието продължи да трака.
Още някой изкрещя. Сигурно беше служителят при лексуса. Крещенето не продължи дълго. Беше кратко и секна бързо.
Навън Аркадян вече също не крещеше. Той плачеше и се молеше на Господ.
Силният и мразовит вятър караше големите стъкла на прозорците да вибрират. Той забуча подигравателно през разбитата врата.
Стрелецът щеше да дойде скоро.
ВТОРА ГЛАВА
Джак беше потресен колко кръв беше изтекла от него върху балатума. Гадеше му се и по лицето му се стичаше лепкава пот. Не можеше да свали поглед от уголемяващото се мокро петно на панталоните му.
Досега не беше раняван. Болката беше ужасна, но не колкото очакваше. По-лошо от болката беше чувството за уязвимост и нарушена цялост, ужасното трескаво осъзнаване на истината, че човешкото тяло е много крехко.
Не можеше да остане в съзнание още дълго. Мракът вече поглъщаше всичко около него.
Очевидно левият му крак не можеше да издържа на голяма тежест, а и той нямаше време да се влачи само на десния. Отърси от себе си счупените стъкла, както сигурно змията отърсва от себе си старата кожа. Оставяйки кървава диря, той запълзя бързо по корем покрай Г-образния тезгях, зад който Аркадян държеше касовия апарат.
Стрелецът щеше да дойде скоро.
По звука и беглия поглед, който успя да хвърли върху оръжието, Джак предположи, че е картечен пистолет — може би „Микроузи“. Тези оръжия бяха дълги не повече от двайсет и пет сантиметра заедно със сгъваем приклад, но в същото време много по-тежки от пистолетите. Тежаха поне два килограма, ако са с един пълнител, и повече, ако са с два пълнителя, прикрепени под прав ъгъл така, че да захранват оръжието с четирийсет патрона. Със сигурност щеше да причини на собственика му болка във врата, но не и толкова голяма, ако узито се носеше в раменен кобур под широкия костюм на Армани. И си струваше неудобството, ако човек има смъртни врагове. Можеше да е белгийският FNP90 или британският „Бушмен 2“, но по всяка
