Крайникът постепенно изтръпваше от бедрото до глезена и дори раната му вече не гореше.
Вратата. Лявата му ръка се намираше толкова далеч от него, сякаш я гледаше с бинокъл.
Револверът беше увиснал в дясната ръка. Усилието, което му струваше вдигането на оръжието накара стомахът му отново да се разбунтува.
Убиецът сигурно чакаше от другата страна и внимателно наблюдаваше дръжката на вратата. Затова Джак я бутна и бързо се втурна в сервиза с насочен револвер. Спъна се и едва не падна. Сърцето му биеше толкова силно, че ръцете му се тресяха. Но целта я нямаше. Виждаше добре всяко кътче от помещението, беемвето беше повдигнато високо на хидравличната рампа. Единственият човек тук беше азиатецът- механик, мъртъв като бетона, върху който се беше проснал.
Джак се обърна към синята врата. Беше черна от тази страна, което му се стори зловещо. Лъскаво черна. Беше се затворила зад него.
Пристъпи към вратата с намерение да я отвори. Вместо това падна върху нея.
Движен от променливия вятър, в гаража нахлу дим с горчивия мирис на катран.
Кашляйки, Джак с усилие успя да отвори вратата. От дима в канцеларията не се виждаше нищо. Беше като в някакво преддверие на Ада.
Понечи да извика на жената да дойде при него, но с изненада и разочарование откри, че от устата му излиза само слабо хриптене.
Жената обаче вече беше тръгнала към него и преди Джак отново да се опита да извика, тя изникна от дима, запушила с ръка устата и носа си.
Когато се наведе към него, Джак помисли, че се нуждае от помощ, но после разбра, че тя иска да му помогне. Той се беше заклел да служи и пази. Почувства се неудобно, защото в момента не беше способен да я хване и да я изнесе оттук, както може би щеше да постъпи героят от филмите.
Леко се опря на жената и заедно с нея се обърна наляво към сервиза, който беше замъглен от дима. Докато вървеше, влачеше левия си крак. Вече не чувстваше нищо с него, нито болка, нито дори усещане за допир. Мъртъв товар. Движеше се със силно стиснати очи заради щипещия дим. Под затворените си клепачи усещаше играта на цветните сенки на огъня. Със затаено дихание той едва се сдържаше да не повърне. Някой пищеше ужасно и продължително. Не, не беше пищене. Това бяха сирени. После двамата с жената се оказаха на открито, което той разбра по промяната във вятъра. Глътна дълбоко въздух, който нахлу в дробовете му студен и чист.
Когато отвори очи, светът му се стори размит заради сълзите, които отровният дим беше предизвикал у него. Примигна няколко пъти, докато зрението му малко се проясни. Поради загубата на кръв или шока зрението му беше ограничено до тунелно. Все едно гледаше на заобикалящата го действителност през двете цеви на ловджийска пушка, защото мракът отстрани беше гладък като стоманено дуло.
От лявата му страна всичко беше обхванато от пламъците. Лексусът. Навесът. Бензиностанцията и сервизът. Тялото на Аркадян гореше. Лутър още не се беше запалил, но върху трупа му падаха въглени. Униформата му всеки миг можеше да започне да гори. От надупчените колонки продължаваше да струи горящ бензин, който се лееше към улицата. Асфалтът в периметъра на пожара се топеше и дори кипеше. Големите кълба гъст черен дим се извисяваха високо над града, като се сливаха с надвисналите тъмни буреносни облаци.
Някой изруга.
Джак светкавично извърна глава от ужасния, но хипнотизиращ адски пожар, и фокусира стесненото си зрение върху автоматите за безалкохолни напитки. Убиецът стоеше там, сякаш изобщо не забелязваше разрушението, което беше предизвикал. Пускаше монети в първата от машините.
Още две захвърлени чаши с пепси лежаха на асфалта зад него. Автоматът „Микроузи“ беше в лявата му ръка. Държеше го отстрани, с цев, сочеща към земята. Той удари силно с юмрук единия от бутоните на таблото на машината.
Джак избута вяло жената настрани и й прошепна:
— Залегни на земята!
После тромаво се обърна към убиеца, клатушкайки се, изобщо не бе в състояние да се държи на крака.
Чашата със сода изтрака в машината за безалкохолно. Стрелецът се наведе, намръщи се и отново изруга.
Силно тресящ се, Джак положи неимоверни усилия да вдигне револвера. Оръжието сякаш беше приковано с верига към земята и той трябваше да вдигне целия свят, за да може да го насочи към престъпника.
Психопатът със скъпия костюм го забеляза, с арогантна небрежност се обърна и направи няколко крачки към него, като вдигна оръжието си.
Джак натисна спусъка и стреля. Беше толкова слаб, че откатът го блъсна назад и го събори.
Убиецът изстреля откос от шест или седем куршума.
Джак се намираше под траекторията на куршумите. Докато те разсичаха въздуха над него, той стреля втори, а после и трети път, падайки на асфалта.
Невероятно, но третият изстрел блъсна убиеца в гърдите и го отпрати в автомата за безалкохолно. Той отскочи от машината и падна на колене. Беше лошо ранен, може би смъртоносно. Като номер с кърпи на ловък фокусник бялата му копринена риза стана червена. Но той още беше жив и още държеше узито.
Сирените виеха много силно. Помощта беше близо, но най-вероятно щеше да дойде твърде късно.
Прогърмя. На небето сякаш се отвори бездна и от нея за секунди се изля проливен леден дъжд.
С усилие, от което едва не изпадна в безсъзнание, Джак седна и стисна револвера си с две ръце. Натисна спусъка, но изстрелът беше неточен. Откатът предизвика мускулен спазъм в ръцете му и цялата сила в тях изчезна. Пусна безсилно оръжието, което изтропа на асфалта между краката му.
Убиецът стреля два-три-четири пъти. Джак беше улучен от два куршума в гърдите. Изстрелите го повалиха на земята. Главата му болезнено се удари в асфалта.
Въпреки тунелното зрение той видя как нещо черно-бяло дойде от улицата направо към сервиза с висока скорост И след като се занесе, рязко спря.
Джак престана да вижда. Беше абсолютно сляп.
Почувства се безпомощен-като бебе и започна да плаче.
Чу да се отварят врати и да викат полицаи.
Всичко свърши.
Лутър беше мъртъв. Беше изминала година, откакто беше застрелян партньорът му Томи Фернандес. Томи, а сега и Лутър.
За една година беше загубил двама добри партньори, добри приятели. Но сега всичко свърши.
Гласове. Сирени. Трясък. Може би навесът се бе срутил върху бензиновите колонки.
Звуците ставаха все по-приглушени като че ли някой пълнеше ушите му с памук. Слухът изчезваше, също както беше станало със зрението му. Няколко пъти се опита да навлажни пресъхналите си устни и да усети вкуса дори ако трябва на парливите бензинови изпарения и горящата смола, но без успех. Не можеше и да долови никаква миризма, макар че миг преди това въздухът беше изпълнен с неприятни зловония.
Не усещаше настилката под себе си. Или силния вятър. Никаква болка вече. Нито дори лек сърбеж. Само студ. Дълбок, пронизващ студ.
Беше оглушал.
Държащ се отчаяно за последната искрица живот в тялото си, което се беше превърнало в безчувствена черупка на неговото съзнание, той се запита дали ще види някога отново Хедър и Тоби. Когато се опита да си представи лицата им, не можа да си припомни как изглеждат — неговата съпруга и неговия син! Двама души, които обичаше повече от живота. Не можа да се спомни цвета на очите им и на косите им. Това го уплаши, ужаси го. Знаеше, че трепери от мъка, сякаш те бяха умрели. Но не можеше да усети треперенето си. Знаеше, че плаче, но не чувстваше сълзите. Опита се да извика в паметта си техните скъпи лица. Тоби и Хедър, Хедър и Тоби, но въображението му беше сляпо също като очите му. Вътрешният му свят се беше превърнал в бездънна пропаст от мрак. Мрак, но бял като зимата, като падащ сняг, буря, леденостуден, арктически. Мрак неумолим и безпощаден.
