— Защо котките винаги искат да убият мишките?
Тя отбеляза докъде е стигнала, хвърли поглед на екрана на телевизора, където друга котка и друга мишка участваха в ново преследване. Този път котката гонеше мишката.
— Защо не могат да бъдат приятели с мишките — попита момчето, — а да искат да ги убият?
— Просто такава е природата на котките — каза тя.
— Но защо?
— Така ги е създал Бог.
— Бог не обича ли мишките?
— Ами, трябва да ги обича, защото той е създал и тях.
— Тогава защо кара котките да ги убиват?
— Ако мишките нямаха естествени врагове като котките, совите и койотите, те щяха да залеят света.
— Че защо ще залеят света?
— Защото ще родят милиони нови мишки.
— Е, и?
— Ами, ако нямаха естествени врагове, които да контролират техния брой, щеше да има един трилион милиарда мишки, които щяха да изядат всичката храна и нямаше да остане за котките и дори за нас.
— Ако Бог не е искал мишките да залеят света, защо просто не е направил така, че те да раждат само по едно дете?
Възрастните винаги губят играта на „Защо?“, защото в крайна сметка влакът от въпроси стига до задънена линия без отговор.
Хедър отвърна:
— Предавам се.
— Мисля, че е жестоко да направиш така, че мишките да раждат по много деца и после да караш котките да ги убиват.
— Боя се, че ще трябва да обсъдиш това с Бог.
— Искаш да кажеш, когато си легна довечера и кажа молитвите си ли?
— Най-добре е тогава — отвърна тя, като си доля кафе от термоса.
— Аз винаги му задавам различни въпроси, но винаги заспивам, преди да ми е отговорил. Защо ме кара да заспивам, преди да ми е отговорил?
— Така прави Бог. Той ти говори само в съня ти. Ако го слушаш, тогава се събуждаш с отговора.
Беше горда с последните си думи. По всичко личеше, че удържа победа. Тоби се намръщи:
— Но обикновено все още не знам отговора, когато се събудя. Защо не го знам, щом той ми го казва?
Хедър отпи от кафето, за да спечели време. После продължи:
— Ами, виж, Бог не иска просто да ти дава всички отговори. Причината, поради която сме на този свят, е да намерим отговорите на въпросите сами, да се научим и да разберем нещата със собствени сили.
Добре, много добре. Обзе я гордост, сякаш беше издържала много повече, отколкото очакваше, на тенис мач с противник от световно ниво.
— Мишките не са единствените, които ги преследват и убиват — отбеляза Тоби. — За всяко животно има друго животно, което иска да го разкъса на парчета. — Той погледна към телевизора.
— Ето виж, както кучетата искат да убият котките.
Котката, която беше преследвала мишката, сега на свой ред беше преследвана от свиреп булдог с каишка с шипове на шията.
Тоби погледна към майка си отново и продължи:
— Защо всяко животно си има друго животно, което иска да го убие? И котките ли ще залеят света, ако нямат естествен враг?
Играта на „Защо?“ беше стигнала до нова задънена улица. О, да, тя би обсъждала с него концепцията за първичния грях, би му казала колко спокоен и идиличен е бил светът, докато Адам и Ева не са се поддали на греха и не са пуснали смъртта. Но всичко това, изглежда, беше доста тежка храна за смилане от едно осемгодишно дете. А пък и тя не беше сигурна, че вярва във всички тези неща, макар че така се обясняваха злото, насилието и смъртта, с които тя самата беше израснала. За щастие Тоби й спести отговора:
— Ако аз бях Бог, щях да направя само една майка, татко и дете от всеки вид. Като една майка златен ритривър и един татко златен ритривър и едно кутре.
Той отдавна чакаше да му подарят златен ритривър, но те не бързаха, защото петстайната им къща беше твърде малка, за да държат в нея куче.
— Нищо няма да умира и да остарява — продължи Тоби да описва света, който щеше да сътвори, „така че кученцата да бъдат винаги кученца“ и никога да няма повече от дадено същество, за да не може то да залее света, и тогава никое животно няма да убива друго животно.
Това, разбира се, беше представата за Рая, какъвто той някога е бил.
— Няма да правя никакви пчели или паяци, или хлебарки, или змии. — Той сбърчи носле от отвращение. — Те никога не са имали смисъл. Бог трябва да е бил в много лошо настроение, когато ги е правил.
Хедър се засмя. Тя много обичаше детето си.
— Настина трябва да е бил — настоя Тоби и отново насочи вниманието си към анимационните филми.
Толкова много приличаше на Джак. Имаше носа, красивите сиво-сини очи на баща си и неговото открито лице. Но беше с руса коса и доста дребен за възрастта си. Сигурно го беше наследил от нея. Джак беше висок и добре сложен. Хедър беше висока метър и шейсет и слаба. Очевидно Тоби беше наследил черти и от двамата и понякога, като сега, неговото съществуване й се струваше чудо. Той беше живият символ на любовта й към Джак и на любовта на Джак към нея. И ако смъртта беше цената, която трябваше да се плати за чудото на зачатието и раждането, то може би сделката, направена в Рая, не беше чак толкова срамна, колкото понякога изглеждаше. По телевизията котаракът Силвестър се опитваше да убие канарчето Туити. Но за разлика от реалния живот дребната птичка постоянно натриваше носа на фъфлещата котка.
Телефонът иззвъня.
Хедър остави книгата на фотьойла, отмести възглавничката и стана. Тоби беше изял крема и тя взе празната купа от ръцете му, за да я отнесе в кухнята.
Телефонът беше на стената до хладилника. Тя остави купата на масата и вдигна слушалката:
— Ало?
— Хедър?
— На телефона.
— Лайл Кроуфърд е.
Кроуфърд беше капитанът в подразделението на Джак, мъжът, на когото той докладваше.
Дали поради факта, че Кроуфърд никога не й се беше обаждал преди, или поради нещо в тона му, а може би беше просто инстинктът на съпруга на полицай, но тя веднага разбра, че се е случило нещо ужасно. Сърцето й заби учестено и за миг тя остана без дъх. После изведнъж започна да диша на пресекулки, много бързо, и всеки път произнасяше една и съща дума: „Не, не, не, не.“
Кроуфърд й говореше нещо, но Хедър не го чуваше. Сякаш, каквото и да беше станало с Джак, нямаше да се случи в действителност, докато тя отказваше лично да чуе ужасните факти.
Някой чукаше на задната врата.
Обърна се и погледна. През прозореца на вратата видя мъж в униформа, от която капеха дъждовни капки. Луи Силвърман, друго ченге от подразделението на Джак. Добър приятел от осем или девет години, може и от по-дълго време. Луи с бледото лице и разрешената рижа коса. Понеже беше приятел, той беше дошъл откъм задната врата, вместо да почука отпред. Не е толкова официално, по дяволите, не е толкова студено официално като при подобни случаи. Само приятел, който стои на задната врата. О, Господи, само един приятел, който носи новини!
Луи произнесе името й. Гласът му беше приглушен от стъклото. Толкова мрачно произнесе името й.
— Чакай, чакай малко — каза тя на Лайл Кроуфърд. Свали слушалката от ухото и я притисна до гърдите
