— Такова е то.
— Защо? — повтори търпеливо Джак.
— Защото то знае.
— Какво знае?
— Нищо няма значение.
— То знае, че… нищо няма значение?
— Да.
— Какво означава това?
— Нищо няма смисъл.
На Джак му се зави свят от тези отговори.
— Не разбирам — каза той.
Все още с тих шепот Тоби отвърна:
— Всичко може да бъде разбрано, но нищо не може да бъде разбрано.
— Искам да го разбера.
— Всичко може да бъде разбрано, но нищо не може да бъде разбрано.
Хедър все още стоеше със свити юмруци, но сега тя ги допря до очите. Сякаш не можеше да понася повече да гледа сина си в този полутранс.
— Нищо не може да бъде разбрано — измърмори Тоби отново.
Озадачен, Джак каза:
— Но то разбира нас.
— Не.
— Какво не разбира за нас?
— Много неща. Най-вече… ние устояваме, съпротивляваме се.
— Устояваме?
— Устояваме му.
— И това е ново за него?
— Да. Никога преди не му се е случвало.
— Всичко друго го пуска вътре в себе си — добави Хедър.
Тоби кимна:
— Освен хората.
„Едно на нула за човешката раса — помисли си Джак. Добрият стар Хомо Сапиенс. Инат докрай. Ние просто не искаме да ставаме толкова щастливи, че да позволяваме на кукловода да прави с нас, каквото си поиска. Твърде несговорчиви сме, твърде упорити, за да искаме да ставаме роби.“
— О — изрече тихо Тоби, no-скоро на себе си, отколкото на тях или на съществото, което контролираше компютъра. — Виждам.
— Какво виждаш? — попита Джак.
— Интересно.
— Какво е интересно?
— Как.
Джак погледна Хедър, но, изглежда, и тя не схващаше повече от загадъчния разговор от него.
— То усеща — каза Тоби.
— Тоби?
— Нека не говорим за това — продължи момчето и за момент отклони очи от екрана, за да погледне, както на Джак му се стори, умолително или предупредително към него.
— За какво да не говорим?
— Забрави — каза момчето и отново се загледа в монитора.
— Какво да забравя?
— По-добре е да съм добър с него. Ето, чуй, то иска да знае. После с глас, приглушен като лека въздишка през носна кърпа, той накара Джак да се наведе по-близо и, изглежда, смени темата:
— Какво правеха те там долу?
— Имаш предвид в гробището ли? — попита баща му.
— Да.
— Нали знаеш.
— Но то не знае. Иска да знае.
— То не разбира смъртта.
— Не.
— Как така?
— Животът е — каза момчето, като чисто и просто интерпретираше гледната точка на създанието, с което беше влязло в контакт. — Без смисъл. Без начало. Без край. Нищо няма значение. То е.
— Със сигурност това не е първият свят, на който то открива, че нещата умират — каза Хедър.
Тоби започна да трепери, гласът му се извиси.
— Те също се съпротивляват, онези под земята. То може да ги използва, но не може да ги опознае.
То може да ги използва, но не може да ги опознае.
Няколко парчета от мозайката изведнъж си дойдоха на мястото. Но те разкриваха само една много малка част от истината. От чудовищната и непоносима истина.
Джак остана наведен до момчето. Мълчеше от изумление. Накрая слабо произнесе:
— Да ги използва?
— Но не може да ги опознае.
— Как ги използва?
— Кукли.
Хедър ахна от осенилата я мисъл:
— Миризмата. Мили Боже! Миризмата на стълбите отзад.
Макар че Джак не беше напълно сигурен за какво говори, тя разбра, че е осъзнала какво е сполетяло ранчо Куотърмас. Не само това нещо от отвъдното. Нещото, което можеше да изпрати един и същи сън на двамата, това непознато чуждо нещо, чиято цел беше да става и мрази. Тук имаше и други неща. Тоби прошепна:
— Но не може да ги опознае. Не и до такава степен, както може да опознае нас. То може да ги използва по-добре. По-добре, отколкото може да използва нас. Но иска да ги опознае. Да стане тях. А те устояват, съпротивляват се.
Джак беше чул достатъчно. Дори прекалено. Потресен, той се изправи зад Тоби. Натисна бутона за изключване и екранът угасна.
— То ще дойде за нас — каза Тоби и после бавно излезе от полутранса.
През прозореца зад тях бушуваше буря, но дори и тя да беше проникнала вътре в стаята, Джак нямаше да изпитва такъв студ, както от току-що случилото се.
Томи се извъртя със стола и срещна озадачените погледи на родителите си.
Кучето излезе от ъгъла.
Въпреки че никой не го беше докоснал, бутонът на компютъра се включи сам.
Всички подскочиха от изненада, включително и Фалстаф.
Екранът се изпълни отново с противни и гърчещи се като червеи цветове.
Хедър се наведе, грабна кабела на компютъра и го изскубна от контакта.
Мониторът отново угасна и остана така.
— Няма да спре — каза Тоби и стана от стола.
Джак се обърна към прозореца и видя, че изгревът е настъпил. Постепенно се разкриваше един пейзаж, обрулен от силния вятър. През последните дванайсет часа бяха паднали трийсет и пет — четирийсет сантиметра сняг. Там, където вятърът го беше натрупал на преспи, беше два пъти по-дълбоко. Или първата буря се беше задържала по-дълго, вместо да се премести по на изток, или втората беше последвала no- скоро, отколкото се очакваше.
— Няма да спре — повтори тъжно Тоби. Той не говореше за снега.
