— Трябва да научим повече за него.
— Защо?
— Може би, за да оцелеем.
Не му трябваше да й обяснява повече. Тя знаеше какво означава това. Беше устояла на подобен контакт в собствения си сън. Враждебността на непознатото нещо. Неговата нечовешка ярост.
Отново се обърна към Тоби:
— Разкажи ми за него.
— Какво искаш да знаеш?
На екрана се виждаха всички оттенъци на синьото, разпростиращи се като японски ветрила, но без остри ръбове и очертания, едно синьо преливащо в друго.
— Откъде идва, Тоби?
— Отвън.
— Какво имаш предвид?
— Отвъд.
— Отвъд какво?
— Този свят.
— То… извънземно ли е?
— О, боже! — обади се Хедър.
— Да — отвърна Тоби. — Не.
— Кое от двете, Тоби?
— Не е толкова просто като… И да, и не.
— Какво прави то тук?
— Става.
— Става какво?
— Всичко.
Джак поклати глава:
— Не разбирам.
— Нито аз — отговори детето, приковано към екрана на компютърния монитор.
Хедър беше свила юмруци. Джак продължи:
— Тоби, вчера в гробището ти не беше точно по средата.
— Заминал.
— Да, направо никакъв те нямаше.
— Заминал.
— Не можех да те стигна.
— Дяволите да го вземат — каза гневно Хедър и Джак не погледна към нея, защото знаеше, че в очите й пламти огън. Какво се случи вчера, Джак? Защо не ми каза, за Бога? Нещо такова ли? Защо не ми каза!
Без да среща погледа й, той отвърна:
— Ще ти кажа, обещавам. Само ме остави да свърша.
— Какво още не си ми казал? — настоя тя. — Господи, какво става, Джак?
Той попита Тоби:
— Когато си беше заминал вчера, къде беше отишъл?
— Заминал.
— Заминал къде?
— Отдолу.
— Отдолу? Отдолу под какво?
— Под него.
— Под…
— Контролиран.
— Под това нещо? Под неговия разум?
— Да. На тъмно място. — Гласът на Тоби потрепери от страх при спомена за преживяното. — Тъмно място, студено. Бях притиснат в тъмно място и ме болеше.
— Изключи го, изгаси го! — извика Хедър.
Джак я погледна. Беше ядосана и в същото време много уплашена.
Замоли се тя да прояви търпение и каза:
— Бихме могли да изключим компютъра, но така няма да можем да се опазим от това нещо. Помисли, Хедър. Може да стигне до нас по много пътища — чрез сънищата, телевизията. Очевидно дори докато сме будни може да го направи по някакъв начин. Тоби беше буден вчера, когато то го хвана.
— Аз го пуснах вътре — обади се момчето.
Джак се поколеба дали да зададе въпроса, който може би беше най-важен от всички.
— Тоби, чуй ме…, когато то те контролира… трябва ли всъщност да се намира в теб? Физически? Или част от него се намира някъде другаде?
Нещо в мозъка, което може да се открие при дисекция. Или прикрепено към гръбначния стълб. Нещо подобно на това, за което Едуардо Фернандес беше искал от Травис Потър да провери.
— Не — каза момчето.
— Никакво семе… яйце… червей… какавида… нищо, което да прониква в тялото?
— Не.
Това беше хубаво, много хубаво, слава на Бога и на всички ангели. Беше много хубаво. Защото ако нещо беше имплантирано, как щеше да го извади от собственото си дете, как щеше да го освободи, как можеше да отвори неговия мозък и да го откъсне?
Тоби каза:
— Само… мисли. Нищо друго вътре в теб освен мисли.
— Искаш да кажеш, че използва нещо като телепатичен контрол?
— Ъхъ.
Как изведнъж невъзможното можеше да се превърне в неизбежно. Телепатичен контрол. Нещо от отвъд, враждебно и странно, способно да контролира други биологични видове чрез телепатия. Щуро и налудничаво, сякаш излязло от някой научнофантастичен филм. Но в същото време беше реално и истинско.
— И сега отново иска да влезе вътре ли?
— Да.
— Но ти няма да го пуснеш вътре, нали? — попита тя.
— Не.
— Можеш да го държиш настрани? — попита Джак.
— Да.
Значи имаха някаква надежда. Още не беше свършило всичко за тях.
Джак каза:
— Защо те напусна и те остави вчера?
— Отблъснахте.
— Ти го отблъсна навън?
— Да. Отблъснах го. Мрази ме.
— Че го отблъсна навън ли?
— Да — гласът му премина в шепот. — Но то е… то… то мрази… мрази всичко.
— Защо?
Алени и оранжеви нюанси бясно играеха по лицето на момчето и се отразяваха в очите му. То отново отвърна шепнешком:
— Защото… То е такова.
— Неговата омраза?
— Това прави то.
— Но защо?
