— Виждала съм това и преди — каза тя.
На Джак му поолекна, когато разбра, че необичайният дисплей не е единствен по рода си, а следователно и не е свързан задължително с преживяването от гробището. Но поведението на Хедър беше такова, че облекчението му бе съвсем кратко.
— Къде си го виждала?
— Вчера сутринта преди да отидем в града. По телевизията в хола. Тоби го гледаше… някакви форми като тези. Странно. Потръпна и се пресегна към бутона за изключване на компютъра. — Спри го.
— Не — каза Джак и хвана ръката й. — Почакай, да видим какво ще стане.
— Скъпи — обърна се тя към Тоби, — какво става тук, каква е тази игра?
— Не е игра. Сънувах го и в съня си дойдох тук. Когато се събудих, вече бях тук. После започнахме да си говорим.
— Това звучи ли ти смислено? — попита тя Джак.
— Да. Донякъде.
— Какво става Джак?
— Ще ти обясня по-късно.
— Нещо изпуснала ли съм? За какво е всичко това? — Когато не й отговори, тя продължи: — Това не ми харесва.
— Нито пък на мен — заяви Джак. — Но дай да видим къде ще ни отведе, дали ще можем сами да го намерим.
— Да намерим какво!
Пръстите на момчето трескаво тропаха по клавишите. Макар че на екрана не се появяваха никакви думи, сякаш в ритъма на писането на екрана проблесваха нови цветове и форми.
— Вчера, по телевизията… Попитах Тоби какво е това — обясни Хедър. — Той не знаеше. Но каза…, че му харесва.
Тоби спря да трака по клавиатурата. Цветовете избледняха, после изведнъж се усилиха и се понесоха в напълно нови форми и сенки.
— Не — каза момчето.
— Не какво? — попита Джак.
— Не говоря на вас. Говоря на… него. — А на екрана каза: — Не. Върви си.
Вълни от противно зелено. Петна от кървавочервено се появяваха на различни места по екрана, ставаха черни, после отново изсветляваха до червено, увяхваха и преминаваха в гнойно жълто.
Безкрайно мутиращият екран омайваше Джак, когато го гледаше твърде дълго. Той разбираше как тези форми действат и напълно пленяват несъзрялото съзнание на едно осемгодишно момче, хипнотизираха го.
Когато Тоби отново започна да тропа по клавиатурата, цветовете внезапно и рязко избледняха и после станаха по-ярки, вече в нови форми, още по-разнообразни и преливащи.
— Това е някакъв език — обясни тихо Хедър.
За миг Джак я погледна неразбиращо.
Тя поясни:
— Цветовете, формите — това е език.
Той погледна отново към монитора:
— Как би могло да е език?
— Така е — настоя тя.
— Няма нито една форма, която да се повтаря. Нищо, което да служи за букви и думи.
— Разговарям — потвърди Тоби. Той продължаваше да удря по клавишите. Както и преди формите и цветовете се движеха в ритъма на тракането.
— Изключително сложен и изразителен език — отбеляза Хедър. — В сравнение с него и английският, и френският, и китайският са направо примитивни.
Тоби спря да пише и отговорът от неговия събеседник беше оцветен в тъмно, черно и жлъчнозелено, напоено с червено.
— Не — каза момчето към екрана.
Цветовете станаха по-сурови и мрачни, ритъмът се ускори.
— Не — повтори Тоби.
Кипящи, бълбукащи червени спирали.
За трети път настоя:
— Не.
— На какво казваш „не“? — попита Джак.
— На това, което иска — отвърна синът му.
— Какво иска?
— Иска да го пусна вътре, просто да го пусна.
— О, Господи! — сепна се Хедър и се пресегна към бутона за изключване.
Джак спря ръката й като първия път. Пръстите й бяха бледи и студени.
— Какво има? — попита я той, макар и да се боеше, че вече знае отговора. Думите „да го пусна вътре“ го бяха разтърсили със сила, която беше почти равна на тази на куршумите на Ансън Оливър.
— Миналата нощ — започна тя, втренчила се ужасено в екрана — го видях в съня си. — Сигурно неговата ръка беше станала студена. Или може би тя почувства, че той трепери. Хедър примигва. — И ти ли го сънува!
— Снощи. Събудих се по средата.
— Вратата — каза тя. — Иска от теб да намериш вратата в самия тебе, да я отвориш и да го пуснеш вътре. Джак, по дяволите, какво става тук! Какво, по дяволите, става тук?
Искаше му се да можеше да й отговори. Или може би не го желаеше. Беше по-уплашен от това нещо, отколкото всеки останал, с когото се беше сблъсквал като ченге. Беше убил Ансън Оливър, но за този враг не знаеше дали може да го докосне, дали изобщо може да го открие или да го види.
— Не — каза Тоби отново на монитора.
Фалстаф изскимтя и се оттегли в ъгъла. Остана там нащрек и напрегнат.
— Не. Не.
Джак се наведе до сина си:
— Тоби, можеш ли да ме чуеш в момента, мен и майка ти?
— Да.
— Ти не си напълно под негово влияние.
— Само малко.
— Ти си… някъде по средата.
— По средата.
— Помниш ли вчерашната случка в гробището?
— Да.
— Помниш това нещо… дето говореше чрез теб.
— Да.
— Какво? — попита Хедър изненадана. — Какво е станало в гробището?
На екрана се появиха вълнисто черно, жълти изригвания, кипящи мехури червено.
— Джак — сърдито изрече Хедър, — ти ми каза, че нищо не се е случило. Каза, че Тоби се бил замечтал — просто стоял в гробището и мечтаел.
Джак се обърна към сина си:
— Но не помниш нищо за гробището, след като се случи.
— Не.
— Да помни какво? — настоя Хедър. — Какво, по дяволите, е трябвало да помни?
— По средата — потвърди момчето.
— Разкажи ми за това „то“, с което говориш — помоли Джак.
— Джак, недей — възпротиви се жена му.
Тя изглеждаше много разтревожена. Той знаеше как се чувства в момента. Но каза:
