сега. Намираме се на звезден изтребител на бунтовниците. В момента летим на ръба на Рачешката мъглявина. Аз съм капитанът и главният стрелец. Ти си свръхинтелигентно извънземно от една планета, която обикаля в орбита около Кучешката звезда. Освен това си телепат и можеш да четеш мислите на лошите извънземни, които летят в други звездни бойни кораби и се опитват да ни взривят. Те обаче не знаят това. Те не знаят. Те са раци с ръце вместо щипки. Нещо като това, рачешки ръце, щрак-щрак- щрак-щрак. Те са много, ама много зли и свирепи. Когато една майка роди осем или десет от тях, те я нападат и я изяждат жива. Чуваш ли какво ти казвам?
Фалстаф го гледаше умно в очите през цялото време на инструктажа и когато свърши, го облиза от брадичката до носа.
— Добре, значи вече знаеш. Сега да видим дали ще можем да надхитрим тези раци, като минем през хиперпространството. Ще прескочим половината галактика и те ще ни дишат праха. И така, какво трябва да направим най-напред? Да, правилно. Да сложим щитовете от космическа радиация, за да не бъде надупчен корабът ни, когато летим по-бързо от всичките микроскопични частици, през които ще минем.
Той включи лампата за четене над главата си и хвана с ръка въженцето. „Вдигаме щитовете!“ — изкомандва и спусна завесите на леглото. Изведнъж леглото се превърна в затворена капсула, която можеше с еднакъв успех да мине за каквото и да е транспортно средство, старомодно или футуристично, пътуващо бавно като ретроавтомобил или по-бързо от светлината през която и да е част на земното кълбо или извън него.
— Лейтенант Фалстаф, готови ли сме? — попита Тоби. Преди още да е започнала играта, ритривърът скочи и се шмугна през затворените завеси.
Тоби грабна въженцето и дръпна пердетата.
— Какво ти става?
Кучето отново беше при вратата за стълбите и душеше.
— Знаеш ли, ушатко, това може да се възприеме като бунт. Фалстаф пак му хвърли бегъл поглед и продължи да разследва миризмата, която го беше впечатлила.
— Изправени сме пред ракообразни, които се опитват да ни убият. Ако искаш ела да играеш куче. — Тоби стана от леглото и отиде при ритривъра при вратата. — Знам, че не ти се пикае. Татко вече те извежда навън.
Кучето отново изскимтя, издаде звук на отвращение, после отстъпи назад и тихо изръмжа.
— Няма нищо. Само някакви стъпала, това е всичко. Фалстаф оголи зъби. Той наведе глава сякаш се готвеше да се нахвърли срещу бандата ракообразни, която щеше да нахлуе през вратата точно сега, щрак-щрак-щрак-щрак, с пипала-очи, които се виеха на половин метър над главите им.
— Глупаво куче. Ще ти покажа, ако не вярваш. Тоби отключи вратата и завъртя дръжката. Кучето изскимтя и се отдръпна.
Тоби отвори вратата. На стълбите беше тъмно. Момчето включи лампата и пристъпи на площадката.
Фалстаф се поколеба, погледна към наполовина отворената врата към коридора, сякаш искаше да се стрелне и да избяга от детската спалня.
— Ти си любопитният — напомни му Тоби. — Сега ела, ще ти покажа — там има само стъпала.
Кучето като че се засрами и излезе на площадката. Опашката му беше наведена толкова ниско, че краят й докосваше една от задните му лапи.
Тоби слезе надолу три стъпала. Леко потрепери, когато първото изскърца, а после и третото. Ако майка му и баща му бяха долу в кухнята, те щяха да го забележат и да си помислят, че се опитва да си вземе сняг отвън — бос! — за да го занесе в стаята си и да гледа как се разтапя. Което не беше чак толкова лоша идея. Запита се дали снегът може да се яде. Три стъпала, две изскърцвания и той спря, след което се обърна към кучето:
— Е, видя ли?
Фалстаф с нежелание го последва.
Двамата се отпуснаха по тясната спирала. Опитваха се да вдигат колкото се може по-малко шум. Е, поне един от тях се опитваше, като се движеше по-близо до стената, където стъпалата скърцаха по-малко. Другият обаче имаше нокти, които дращеха и тропаха по дървото.
Тоби прошепна:
— Стълби, стъпала, виждаш ли? Можеш да слезеш по тях долу. Можеш да се качиш. Голяма работа. Какво си мислеше, че има зад вратата, а? Кучешки ад?
С всяка следваща стъпка се показваше ново стъпало. Заради начина, по който се виеха стълбите, човек можеше да види само няколко стъпала с избеляла боя. Така че долната площадка можеше да е само на две стъпала разстояние, а можеше и да е на сто, на петстотин. Или може би трябва да се спускаш надолу и надолу, в кръг, деветдесет хиляди стъпала. И когато стигнеш края, ще се озовеш в центъра на Земята, където има динозаври и изгубени градове.
— В кучешкия ад дяволът е котка — каза той на Фалстаф. Знаеш ли това? Голяма котка, ама много голяма. Стои на задните си лапи и има нокти като бръсначи…
Надолу и надолу, бавно, стъпка по стъпка. — Този голям дяволски котарак носи наметало от кучешка кожа и огърлица от кучешки зъби… Надолу и в кръг.
— …И когато играе на топчета…
Стъпалата под краката им скърцаха.
— …Той използва кучешки очи! Да, вярно е…
Фалстаф изскимтя.
— …Той е един много лош котарак, ама наистина лош.
Те стигнаха края на стълбите. Вестибюла. Двете врати.
— Кухнята — прошепна Тоби и показа към едната от вратите. Обърна се към другата — Задната веранда.
Можеше да отключи вратата, да отиде на верандата, да си нагребе две шепи сняг, дори да трябваше да ходи чак до двора за него, и да се върне в стаята си, без майка му и баща му да разберат. Можеше да си направи истинска снежна топка, първата му. Да я опита на вкус. Когато започнеше да се топи, щеше просто да я сложи в ъгъла на стаята и на сутринта нямаше да са останали никакви улики от неговата нощна разходка. Само вода. За която, ако някой я забележеше, можеше да обвини Фалстаф.
Тоби се пресегна за дръжката на вратата.
Ритривърът скочи, подпря се с предните лапи на стената до вратата и захапа китката на Тоби.
Момчето изпищя от изненада.
Фалстаф държеше челюстта си здраво върху китката, но не стискаше силно. Не искаше Да го нарани, само го държеше и гледаше Тоби, сякаш, ако можеше да говори, щеше да му каже нещо от рода на: „Не, не трябва да отваряш тази врата, забранено е, в никакъв случай не трябва да го правиш.“
— Какво правиш? — прошепна Тоби. — Пусни ме. Фалстаф отказваше да го пусне.
— Лигавиш ме — каза той, след като около китката му се проточиха кучешки лиги и потекоха надолу към ръкава на пижамата му.
Ритривърът действаше леко със зъбите, като продължаваше да се стреми да не нарани господаря си, но в същото време му даваше ясно да разбере, че може да му причини малко болка, ако се наложи.
— Да не би мама да ти плаща да вършиш такива работи? — Тоби пусна дръжката.
Кучето отхлаби челюстта си, но не я свали от китката на Тоби, докато той не пусна и бравата. Фалстаф слезе от стената и отново застана на четири лапи.
Тоби се загледа във вратата, питаше се дали ще може достатъчно бързо да я отвори преди кучето отново да скочи и да захапе китката му.
Ритривърът го гледаше с повишено внимание.
После се запита защо Фалстаф не го пуска да ходи навън. Кучетата можеха да усетят опасността. Сигурно отвън дебнеше мечка. Една от мечките, които татко му каза, че живеят в гората.
Мечката можеше да те нападне и да отхапе главата ти толкова бързо, че дори нямаше да имаш време да изкрещиш. Можеше да схруска черепа ти като бисквитка, да изчисти зъбите си с някоя твоя костичка и на сутринта щяха да открият само окървавено парче от пижамата и може би някой пръст от крака, който мечката е пропуснала да изяде.
