видял нещо особено и го беше скрил от Травис, Джак одобряваше постъпката на стареца и го разбираше. Ветеринарят беше обзет от идеята, че са замесени рядко срещащи се вещества. Заради мозъчния оток, който беше констатирал при аутопсията на енотите. Той едва ли би се съгласил да слуша сериозно приказки за духове, обладание и зловещи разговори, водени в гробището със същество от Отвъдното.
— Нещо друго освен гарвана! — попита Травис.
Джак поклати глава:
— Това е всичко.
— Може би това, което е довело до смъртта на миещите мечки, вече е свършило. Може и никога да не разберем. Природата понякога прави много странни номера.
Джак дръпна ръкава на якето си и погледна часовника си.
— Доста дълго те задържах. А ти сигурно искаш да приключиш с обиколката, преди да завали.
— Не съм се и надявал. Но ще се постарая да се прибера у дома, докато не е натрупало толкова, че и роувърът да не може да се справи.
Двамата си подадоха ръце и Джак каза:
— И да не забравиш, другата седмица си канен на вечеря в шест. Ако имаш приятелка, нека дойде и тя.
Травис се усмихна:
— Като ме гледа човек, не би казал, че някоя би поискала да се свърже с мен. Но всъщност имам приятелка. Казва се Джанет.
— Ще ми е приятно да се запознаем.
Джак отмести двайсет и пет килограмовия чувал с кучешка храна от роувъра и застана отстрани на алеята, докато ветеринарят обърна джипа и си замина.
Травис Потьр погледна в огледалото за обратно виждане и помаха.
Джак също му помаха и остана така, докато роувърът изчезна зад завоя и зад хълма, точно преди да продължи по селския път.
Денят беше станал по-мрачен, отколкото преди да дойде ветеринарният лекар. Желязо вместо пепел. Сиво като в затвор. Сивото небе и черно-зелените фаланги от дървета изглеждаха застрашително потискащи като стени от бетон и камък.
Духаше студен вятър, примесен с боровия аромат и лекия мирис на озон от високопланинските течения, докарани от северозапад. Дебелите клони на боровете издаваха тих стон, разклащани от стремителната въздушна река. Тревистите поляни им акомпанираха с едва доловим шепот. Стрехите на къщата издаваха звуци, подобни на тези на умиращи бухали със счупени криле.
Природната провинциална гледка беше красива дори и при това мрачно затишие пред буря. Всичко беше толкова мирно и спокойно, както си го бяха представяли, когато бяха дошли от Юта. В този миг обаче никое от описанията от пътеводителите не можеше точно да представи атмосферата. Само една дума. Самотно. Беше най-самотното място, което Джак Макгарви беше виждал досега. Необитаемо надлъж и нашир, далеч от съседите и квартала, които, ако се наложеше, можеха да те утешат.
Той нарами чувала с кучешката храна.
Голямата буря се задаваше.
Влезе вътре и заключи вратата.
От кухнята долетя смях и той влезе да види какво става. Фалстаф стоеше на задните си лапи, предните бяха вдигнати във въздуха, и гледаше към парчето пушена наденица, което Тоби държеше над него.
— Татко, виж, той знае как да моли — каза детето.
Ритривърът се облиза.
Тоби пусна наденицата.
Кучето я улови във въздуха, изгълта я и се замоли за още.
— Не е ли страхотен? — попита детето.
— Да — съгласи се Джак.
— Тоби е по-гладен от кучето. — Хедър извади голяма тенджера от шкафа. — Той не е обядвал и сутринта не си изяде бисквитите, които му дадох, когато излезе навън. Какво ще кажете да вечеряме по- рано?
— Чудесно — отвърна Джак и остави чувала в ъгъла. Реши да потърси някой шкаф за него по- късно.
— Има спагети.
— Идеално.
— Имаме френски хляб. Ще направиш ли салатата?
— Разбира се — каза Джак, докато Тоби даваше на Фалстаф друго парче наденица.
Като напълни тенджерата с вода на мивката, Хедър добави:
— Травис Потър ми се струва доста мил човек.
— Да, и аз го харесвам. Той ще дойде с приятелката си на вечеря другата неделя. Казва се Джанет.
Хедър се усмихна. За пръв път, откакто пристигнаха в ранчото, беше щастлив.
— Ще ставаме приятели.
— Така мисля — каза той.
Когато извади от хладилника домати, целина и маруля за салатата, Джак с облекчение установи, че нито един от прозорците на кухнята не гледа към гробището.
Тоби се втурна в кухнята заедно с кучето и останал без дъх, извика:
— Сняг!
Хедър отмести очи от тенджерата с вряща вода и спагети, обърна се към прозореца и видя как падат първите снежинки. Те бяха големи и пухкави. Вятърът беше утихнал за малко и снежинките падаха, като се въртяха във въздуха.
Тоби отиде бързо до северния прозорец. Кучето го последва, сложи предните си лапи на перваза, застана до него и също се загледа в чудото.
Джак остави настрани ножа, с който режеше доматите, и също отиде до прозореца. Застана зад Тоби и сложи ръце на раменете му.
— Първият ти сняг — отбеляза той.
— Но не и последният! — отвърна ентусиазирано момчето.
Хедър разбърка соса и се присъедини към семейството си до прозореца. Сложи едната си ръка около раменете на Джак, а с другата почеса Фалстаф по главата.
За пръв път от толкова време се почувства спокойна. Нямаха никакви финансови затруднения. Джак се беше възстановил напълно, а опасностите на градските училища и улици бяха далеч от Тоби. Хедър вече можеше да загърби лошите спомени за Лос Анджелис. Имаха куче. Сприятеляваха се с нови хора. Беше убедена, че странните притеснения, които я обземаха, откакто пристигнаха в ранчо Куотърмас, щяха да престанат.
Беше живяла в страх в града толкова дълго, че паниката й беше станала хронична. В провинциална Монтана нямаше от какво да се притеснява. Тук нямаше улични престрелки между местни банди, кражби на коли, обири на магазини, при които често се извършваха убийства. Наркодилъри не предлагаха кокаин на всеки ъгъл, нямаше улични крадци. Невръстни хулигани не обикаляха из кварталите за плячка и после не се изпаряваха из многобройните улици на града. Следователно нейният навик да се страхува от нещо беше довел до халюцинации за непознати врагове-фантоми, които я бяха споходили през първите няколко дни по тези земи.
Сега всичко беше свършило. Тази глава беше затворена. Тежките мокри снежинки падаха по земята и постепенно завладяваха тъмния терен. От време на време някоя се лепеше по стъклото и се разтапяше. В кухнята беше уютно и топло, носеше се аромат на спагети и доматен сос. Нищо не можеше така да предизвика асоциации със задоволство и благоденствие, както добре затоплената и уютна стая, докато през прозорците се вижда скован от зимата свят.
— Красиво е — каза тя очарована.
— Уха, сняг! — възкликна Тоби. — Сняг, истински сняг.
Те бяха едно семейство. Съпруга, съпруг, дете и куче. Заедно и в безопасност.
