момчето в продължение на минута, после клекна до него. От разстояние всичко изглеждаше нормално, нямаше защо да се притеснява.
Очевидно обаче имаше за какво да се притеснява. От всичко, което се беше случило напоследък.
Седна в стола си, въздъхна заради прекомерната си майчинска загриженост и отново съсредоточи вниманието си върху компютрите. Тя сложи харддиска на всяка от машините, направи тестове и провери дали програмите са на мястото си и дали нещо не се е счупило по време на местенето.
По-късно Хедър ожадня и преди да отиде в кухнята, за да си вземе пепси, се приближи до прозореца, за да види какво правят Джак и Тоби. Те бяха почти извън нейното полезрение, близо до конюшнята. Подхвърляха си фризбито.
Ако се съдеше по сивото навъсено небе и по това колко леденостуден беше прозорецът, когато го докосна, снегът всеки момент щеше да завали. Тя гореше от нетърпение да го види.
Може би промяната във времето щеше да промени и нейното настроение. Щеше да й помогне накрая да се освободи от градската си паника, която я тормозеше. Щеше да е трудно да се придържа към старата си параноя, останала от живота в Лос Анджелис, при положение че сега щяха да живеят в една приказна бяла страна на чудесата, блестяща и чиста, като идилична сцена върху коледна картичка.
Отвори кутия пепси и я наля в чашата. Тогава чу двигателя на идваща насам кола. Помисли, че сигурно Пол Йънгблъд е решил да направи неочаквано посещение, и взе жълтия бележник от хладилника. Сложи го на плота, за да се подсети да му го даде, преди да си тръгне.
Докато отиде в коридора, отвори вратата и излезе на предната веранда, колата паркира пред вратите на гаража. Не беше бялото бронко на Пол. Беше подобен на него металносин джип, по-голям от техния експлорър, но от друг модел, който тя не беше виждала.
Запита се дали изобщо някой по тези места кара лека кола. Но, разбира се, че беше видяла достатъчно коли в града и при супермаркета. Дори там обаче пикапите и джиповете 4?4 бяха много повече от леките автомобили.
Слезе по стълбите и прекоси двора, за да стигне до алеята и да посрещне посетителя. Поиска й се да беше се спряла за малко, за да си облече якето. Студът проникваше дори през дебелата й фланелена риза.
Мъжът, който излезе от джипа, беше около трийсетгодишен, с разрошена кестенява коса, с грубовати черти и светлокафяви очи.
— Здравейте. Вие трябва да сте госпожа Макгарви.
— Точно така — каза тя и пое протегнатата ръка.
— Травис Потър. Приятно ми е да се запознаем. Аз съм ветеринарят в Игълс Руст. Един от ветеринарите. Навсякъде има конкуренция.
В задната част на джипа се изправи голям златен ритривър. Той махаше с рошавата си опашка и гледаше дружелюбно през страничния прозорец.
Потър каза:
— Красив е, нали?
— Тези кучета са направо великолепни. Той чистокръвна порода ли е?
— Възможно най-чистокръвна.
Джак и Тоби завиха при ъгъла на къщата. Очевидно бяха тичали от конюшнята дотук. Хедър ги представи на ветеринаря. Джак пусна фризбито и се здрависа. Но Тоби беше толкова очарован от кучето, че забрави всякакво възпитание и отиде направо при джипа, за да погледне отблизо пътника в багажника на колата.
Трепереща, Хедър каза:
— Д-р Потър…
— Травис, моля.
— Травис, искаш ли да влезеш за чашка кафе?
— Да, влез вътре и ни погостувай малко — добави Джак, сякаш беше живял в провинцията цял живот. — Остани за вечеря, ако искаш.
— Съжалявам, няма да мога — отвърна Травис. — Благодаря за поканата все пак. Ще остана отвън съвсем за малко, ако не възразявате. Точно сега имам да направя няколко посещения. Няколко болни коне, които се нуждаят от грижи, крава с възпалено копито. Заради бурята, която се задава, искам да се прибера у дома колкото се може по-скоро. — Той погледна часовника на ръката си. — Вече е почти четири часът.
— Чухме, че щяло да навали до двайсет и пет сантиметра сняг — подхвърли Джак.
— Не сте чули последните новини. Първата буря е набрала сила, а втората ще бъде не по-късно от ден след нея. По-скоро няколко часа. Така че сигурно ще достигне до шейсет сантиметра.
Хедър беше доволна, че сутринта си напазаруваха и че шкафовете им са добре заредени.
— Както и да е — каза Травис. — Този приятел е причината, поради която се отбих. — Отиде при Тоби.
Джак прегърна с една ръка Хедър и двамата застанаха зад Тоби.
Травис допря два пръста до прозореца и кучето заблиза от другата страна на стъклото. Изскимтя и започна да върти опашка.
— Този приятел е с много благ характер. Така ли е, Фалстаф? Казва се Фалстаф.
— Наистина ли? — попита Хедър.
— Не ви се вярва, нали? Но той е на две години вече и е свикнал с това име. Чух от Пол Йънгблъд, че си търсите точно такова животно като Фалстаф.
Тоби отвори уста от изненада и погледна към Травис.
— Продължавай да си държиш така широко отворена устата и някоя птица ще си направи в нея гнездо — пошегува се Травис и се усмихна към Хедър и Джак. — Това ли търсехте?
— Точно това — отвърна Джак.
— Но си мислехме за малко кутре… — добави Хедър.
— С Фалстаф ще се радвате достатъчно и няма да ви прави бели, каквито прави едно кутре. Той е на две години, зрял, опитомен, с добри обноски. Няма да ви намокри килима или да ви сдъвче мебелите. Но все още е младо куче, пред него има много години. Интересува ли ви?
Тоби погледна притеснено, сякаш не вярваше, че подобно хубаво нещо може да му се случи, без да се възпротивят родителите му или без да се разтвори земята и да го погълне.
Хедър хвърли поглед към Джак и каза:
— Защо не?
Погледна към Травис и повтори:
— Защо не?
— Да! — извика момчето.
Те отидоха до задната част на джипа и Травис отвори вратата.
Фалстаф изскочи на земята и веднага започна да души въодушевено краката на всички. Въртеше се в кръгове, удряше краката им с опашката си, ближеше ръцете им, когато искаха да го погалят. Когато се успокои, той избра да седне пред Тоби и вдигна лапа за поздрав.
— Той може да се здрависва! — възкликна момчето.
— Той знае много номера — каза Травис.
— Откъде е? — попита Джак.
— От едно семейство в града, Леона и Хари Сикуист. Те гледаха ритривъри през целия си живот, Фалстаф беше последният.
— Изглежда толкова симпатичен.
Травис кимна:
— Тъжна история. Преди година Леона се разболя от рак, почина след три месеца. Няколко седмици преди това Хари получи удар и лявата му ръка се парализира. Речта му е затруднена, а паметта му не е много добра. Трябваше да отиде в Денвър при сина си, но те не желаеха кучето. Хари плака като дете, когато се сбогува с Фалстаф. Обещах му да намеря добър дом за неговия любимец.
Тоби беше коленичил и прегръщаше златния ритривър, който пък от своя страна го ближеше по лицето.
