Ноемврийското небе беше прихлупено и оловносиво като огромен пластмасов панел, зад който светеха редици луминесцентни тръби. Помисли си, че дори и да не беше чула прогнозата, по небето щеше да познае, че ще вали сняг. То изглеждаше студено като лед.
В тази мрачна светлина горите й се сториха повече сиви, отколкото зелени. Задният двор и кафявите полета на юг изглеждаха no-скоро изгорени, отколкото просто заспали в очакване на следващата пролет. Макар че пейзажът беше почти толкова едноцветен колкото рисунка с въглен, гледката беше красива. По- различна красота от тази, която предлагаха топлите слънчеви лъчи.
Голо, мрачно и тъжно великолепие.
Видя малко цветно петно на юг върху хълма с гробището недалеч от периферията на западната гора. Светлочервено. Това беше Тоби с новия си скиорски екип. Стоеше вътре зад високата трийсет сантиметра каменна ограда.
„Трябваше да му кажа да стои далеч от това място“ помисли си Хедър обезпокоена.
После се зачуди на собствената си плашливост. Защо гробището трябва да й се струва по-опасно от двора, който се простираше непосредствено до него например? Тя не вярваше в призраци, духове и обитавани от тях места.
Момчето стоеше при надгробните плочи, застинало безмълвно. Тя го гледа в продължение на минута- минута и половина, но то не помръдна. За осемгодишно дете, което обикновено имаше енергия колкото ядрена централа, това бездействие беше доста необичайно.
Сивото небе се спусна още по-ниско, докато тя гледаше.
Земята леко потъмня.
Тоби стоеше неподвижен.
Студеният въздух не притесняваше Джак — всъщност го ободряваше. Той изобщо не куцаше, докато изкачваше хълма на път за частното гробище.
Мина между високите метър и двайсет каменни колони, които маркираха входа към парцелите. От устата му излизаше на кълба пара.
Тоби стоеше пред четвъртия гроб в редицата. Ръцете му висяха неподвижно от двете му страни, главата му беше наведена, а погледът му беше прикован към каменната плоча, фризбито лежеше на земята до него. Той дишаше толкова вяло, че от устата му излизаше само слаба струйка, която се изпаряваше всеки път, когато детето вдишваше.
— Какво има? — попита Джак.
Момчето не реагира.
Най-близката надгробна плоча, към която Тоби гледаше, беше с изсечен надпис с името ТОНИ ФЕРНАНДЕС и датите на раждането и смъртта. На Джак не му трябваше да чете надписа, за да се сети за датата на смъртта. Тя беше издълбана в неговата памет много по-дълбоко, отколкото цифрите върху гранита пред него.
Откакто пристигнаха във вторник сутринта, след като пренощуваха при Пол и Каролин Йънгблъд, Джак беше твърде зает, за да огледа частното гробище. Нещо повече, той не гореше от ентусиазъм да застане пред гроба на Томи, където със сигурност щяха да го връхлетят спомените за кръв, загуба и отчаяние.
Вляво от плочата на Томи имаше друга, двойна плоча. На нея бяха изписани имената на неговите родители — ЕДУАРДО и МАРГАРИТ.
Макар че Едуардо беше лежал в земята само няколко месеца, Томи — година, а Маргарит — три години, и трите гроба изглеждаха прясно изкопани. Пръстта беше разпръсната неравномерно и върху нея не растеше никаква трева. Което изглеждаше странно, защото четвъртият гроб беше плосък отгоре и покрит с копринена кафява трева. Разбираше, че копачите сигурно са обезпокоили гроба на Маргарит, за да погребат до нея Едуардо, но това не обясняваше състоянието на парцела на Томи. Джак реши да попита Пол Йънгблъд по този повод.
Последният надгробен паметник, изправен върху единствения затревен гроб, принадлежеше на Стенли Куотърмас, благодетелят на всички тях. Надписът върху черния камък изненада Джак и го накара да се изхили:
Тоби не беше помръднал.
— Какво си намислил? — попита Джак.
Никакъв отговор.
Той сложи ръка върху рамото на момчето.
— Синко?
Без да откъсва поглед от надгробната плоча, то каза:
— Какво правят там долу?
— Кой? Къде?
— В земята.
— Имаш предвид Томи, неговите родители и господин Куотърмас ли?
— Какво правят те там долу?
Нямаше нищо странно в това едно дете да се опитва да разбере смъртта. Това, което се стори странно на Джак, беше начинът, по който беше зададен въпросът.
— Ами — започна той — Томи, неговите родители и Стенли Куотърмас… те всъщност не са тук.
— Не, тук са.
— Не, само телата им са тук. — Джак нежно потри рамото на момчето.
— Защо?
— Защото са приключили с тях.
Момчето остана мълчаливо и мрачно. Дали не мислеше колко близо беше баща му до вероятността да го заровят под подобен камък? Сигурно беше минало достатъчно време от престрелката, за да може Тоби да се сблъска с чувствата, които потискаше досега.
Лекият ветрец от северозапад се позасили.
Ръцете на Джак бяха студени. Той ги пъхна в джобовете и каза:
— Техните тела не са били самите те. Поне не истинските те.
Разговорът прие още по-странен обрат:
— Искаш да кажеш, че това не са били техните оригинални тела? Че са били кукли?
Джак се намръщи и коленичи до сина си:
— Кукли ли? Това е доста странно твърдение.
Като в транс момчето се беше съсредоточило върху плочата на Томи. Сиво-сините му очи не трепнаха.
— Тоби, добре ли си?
Той отново не погледна към него, но каза:
— Заместители.
Джак примигна от изненада.
