Лицето на Джак не беше на повече от три сантиметра от прозореца и птицата го беше фиксирала с мастиленочерното си око. Хедър взе четири филии хляб от плика, сложи ги в големия тостер, нагласи го и вдигна глава, за да види как Джак й гарванът още се гледат.
— Мисля, че татко ще загуби — каза детето.
Джак щракна с пръсти на прозореца, точно срещу птицата, но тя дори не трепна.
— Смел малък дявол — отбеляза Джак.
Със светкавични движения гарванът започна да удря с клюна по стъклото пред него толкова силно, че той от изненада отскочи назад и загуби равновесие. Падна на задните си части върху кухненския под. Птицата хвръкна с големи тласъци на крилата и изчезна в небето.
Тоби избухна в смях.
Джак допълзя до него.
— А, значи мислиш, че е смешно, така ли? Сега ще ти покажа какво е смешно. Ще ти покажа страшното китайско мъчение чрез гъделичкане.
Хедър също се засмя.
Тоби дотича до вратата към коридора, погледна назад видя, че Джак идва след него, и избяга в другата стая, като през цялото време се смееше и пищеше от удоволствие.
Джак се изправи на крака. В прегърбена поза, виещ като трол, той се затътри след сина си.
— Аз едно дете ли имам или две? — провикна се Хедър.
— Две! — отговори той оттам.
Филиите в тостера бяха готови. Тя сложи четирите препечени парчета хляб в чиния и пъхна други четири филии в тостера.
От предната част на къщата се чуваше неистово кикотене.
Хедър отиде при прозореца. Ударите на гарвана бяха толкова силни, че почти очакваше да са оставили пукнатина в стъклото. Но то беше непокътнато. На перваза отвън лежеше черно перо. То леко се поклащаше на вятъра.
Тя доближи лицето си до стъклото и погледна нагоре. Високо в синевата една черна птица описваше малки кръгове. Беше твърде далеч, за да може да прецени дали е същият гарван.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Спряха в магазина за спортни стоки „Маунтин Хай“ и купиха две шейни с широки плоски плъзгачи, от чам и с полиуретаново покритие. Всеки от плъзгачите се крепеше на червени винкели. Купиха също така ветроустойчиви скиорски екипи, ботуши и ръкавици за цялото семейство. Тоби видя голямо фризби, специално боядисано така, че да изглежда като летяща чиния, с нарисувани илюминатори по периферията и червен купол. Купиха и него. На Юниън 76 напълниха резервоара с гориво и после отидоха в супермаркета.
Когато се върнаха в ранчо Куотърмас в един и петнайсет, сиви облаци се бяха струпали над планината, движени от свиреп вятър, духащ на голяма височина. На земята само лек променлив ветрец разклащаше нежно дърветата и кафявата трева. Температурата беше паднала под нулата и прогнозата на метеоролога се сбъдваше.
Тоби веднага отиде в стаята си, облече си новия червено-черен скиорски екип, ботушите и ръкавиците. Върна се в кухнята с летящата чиния, за да обяви, че отива да си играе навън и да чака падането на първия сняг.
Хедър и Джак все още разопаковаха покупките и ги подреждаха в килера. Тя каза:
— Тоби, скъпи, още не си обядвал.
— Не съм гладен. Ще си взема бисквити.
Тя спря, за да сложи качулката на главата му и да я завърже под брадата му.
— Е, добре, но не оставай навън дълго. Когато ти стане студено, влез, стопли се и после пак излез. Не искаме носът ти да замръзне и да падне. — Тя го щипна леко по носа. Той изглеждаше толкова сладък. Като джудженце.
— Не хвърляй чинията към къщата — предупреди го Джак. Можеш да счупиш прозорец и тогава ще сме безмилостни. Ще извикаме полицията, ще те пратят в затвора на Монтана по обвинение в престъпна лудост.
Докато даваше на Тоби две бисквити, Хедър добави:
— И не отивай в гората.
— Добре.
— Стой в двора.
— Добре.
— Говоря сериозно.
Гората я притесняваше. Това беше различно от последните й пристъпи на параноя. Имаше доста основателни причини да се страхуват от гората. Дори само заради дивите животни. А и градски хора като тях можеха да се загубят само на стотина метра навътре сред дърветата.
— В затвора в Монтана за престъпно луди нямат нито телевизори, нито шоколад, мляко и бисквити — каза тя.
— Добре, де, добре. Уф. Да не съм бебе.
— Не — отвърна Джак, който тъкмо извади няколко консерви от пазарската чанта. — Но за мечката си вкусен обяд.
— В гората има ли мечки? — попита Тоби.
— Има ли птици в небето? — отговори на въпроса с въпрос Джак. — А в морето риба?
— Затова стой в двора — напомни му Хедър. — Там ще мога да те намеря лесно и ще те виждам.
Когато отвори задната врата, Тоби се обърна към баща си и каза:
— Ти също внимавай.
— Аз ли?
— Онази птица може да се върне и отново да те събори.
Джак се престори, че ще хвърли консервата с боб, и Тоби изтича навън. Вратата се затвори с трясък.
По-късно, след като подредиха продуктите, Джак отиде в кабинета, за да разгледа сбирката от книги на Едуардо и да си избере роман за четене. През това време Хедър се качи горе в спалнята за гости, където подреждаше своите компютри. Бяха разглобили резервното легло и го бяха преместили в мазето. Двете дълги по метър и осемдесет разтегаеми маси, които си бяха докарали от Лос Анджелис, сега бяха поставени на мястото на леглото и образуваха L-образна работна площ. Хедър беше разопаковала трите си компютъра, двата принтера, лазерния скенер и другото необходимо оборудване. Но до този момент нямаше възможност да свърже и да включи техниката.
Затова в момента от целия този компютърен арсенал нямаше голяма полза. Беше работила върху проектирането на програми и софтуер буквално през целия си зрял живот и не се чувстваше пълноценно, когато машините й бяха несвързани и опаковани в кашони. Хедър започна работа, като подреди техниката, свърза мониторите към компютрите, компютрите към принтерите, единият от принтерите и компютрите към скенера, като през цялото време си тананикаше стара песен на Елтън Джон.
В крайна сметка двамата с Джак щяха да проучат възможностите за бизнес и да решат с какво да се захванат през останалата част от живота си. Дотогава телефонната компания щеше да инсталира втора телефонна линия в къщата и модемът щеше да влезе в действие. Можеше да използва базите-данни по Интернет, за да проучи какво население и капитализация са необходими, за да успее даден бизнес. Както и да намери отговорите на стотици, ако не хиляди, въпроси, които бяха необходими за техните решения и щяха да подобрят шансовете им за успех, в каквото и начинание се впуснеха.
Провинциална Монтана се радваше на същия достъп към информацията и знанията като Лос Анджелис, Манхатън или университета в Оксфорд. Единствените необходими неща бяха телефонна линия, модем и няколко добри абонамента за достъп в базите-данни и мрежата.
В три часа, след като работи около час — свърза оборудването и провери дали всичко работи — Хедър стана от стола и се протегна. Отиде до прозореца, за да види дали снегът не е започнал да вали:
