— … да си прекараме наистина чудесно, ама чудесно…
— …чудесно…
— Да си направим бой със снежни топки.
Тя го целуна по бузата:
— Звяр такъв, ще сложа камъни в моите снежни топки.
— Или пък може да правим любов.
— Сигурен ли си, че не искаш да излезеш навън и да правиш снежни ангели?
— Сега като размислих, по-скоро не.
— Обличай се, умнико. Имаме да пазаруваме.
Хедър откри Тоби в хола облечен. Той беше на пода пред телевизора и гледаше някакво предаване с изключен звук.
— Довечера ще има много сняг — каза му тя, като очакваше неговото въодушевление да надхвърли нейното, защото и той щеше да види за пръв път сняг.
Той не отвърна.
— Ние ще ходим да купим от града няколко шейни. Приготви се.
Той остана тих и неподвижен като камък. Вниманието му беше изцяло приковано към телевизионния екран.
От мястото, на което беше застанала, Хедър не можеше да види кое предаване го е грабнало така.
— Тоби? — Тя пристъпи по-навътре в хола. — Хей, хлапе, какво гледаш?
Едва сега той показа, че е забелязал присъствието й.
— Не знам какво е това. — Изглеждаше разсеян, сякаш изобщо не я виждаше, и отново се обърна към телевизора.
На екрана се виждаха някакви еволюиращи амеби и микроорганизми. Постоянно променящите се форми бяха във всички основни цветове, сливаха се, огъваха се и се стрелваха нанякъде в постоянен аморфен хаос.
— Какво е това — попита Хедър.
Тоби вдигна рамене.
Постоянно променяща формата си, пъстрата абстракция със заоблени черти беше интересна за гледане и много красива. Колкото по-дълго я гледаше тя обаче, толкова по-тревожно й се струваше това. Макар че нямаше причина. Нищо в тези форми не изглеждаше заплашително или зловещо. Напротив, флуидът и приказните сливащи се организми би трябвало да действат успокояващо.
— Защо си изключил звука?
— Не съм.
Тя клекна до него, взе дистанционното и натисна бутона за увеличаване. Единственият звук обаче беше статичното пукане от високоговорителите.
Тя превключи на следващия канал и холът се изпълни с гласа на спортен коментатор и екзалтираната публика на футболен мач. Бързо намали звука.
Когато върна на предишния канал, аморфните фигури вече ги нямаше. Вместо тях даваха анимационен филм с патока Дафи Дък.
— Странно — промърмори тя.
— На мен ми хареса — отвърна Тоби.
Тя продължи да сменя каналите, но не можа да открие странната абстракция. Натисна бутона за изключване и екранът изгасна.
— Е, както и да е — каза тя. — Време е за закуска. Имаме много работа за вършене в града. Нали не искаш да не ни стигне време да купим шейната?
— Какво да купим? — попита момчето, след като се изправи.
— Не ме ли чу одеве?
— Май не.
— Дето ти казах за снега?
Лицето му се проясни:
— Ще вали сняг ли?
— Сигурно в ушите ти има достатъчно восък да се направи най-голямата свещ в света — каза тя и се насочи към кухнята.
Тоби тръгна след нея и продължи с въпросите:
— Кога? Кога ще вали сняг, мамо? А? Днес ли?
— Можем да сложим по един фитил в ушите ти, да ги запалим с клечка кибрит и да вечеряме на свещи през следващите десет години.
— Колко сняг ще вали?
— Сигурно вътре има и умрели охлюви.
— Само леко или ще има силна буря?
— Или дори умряла мишка, а може и три.
— Мамо! — каза той сърдито, влизайки след нея в кухнята. Тя се обърна, наведе се и сложи ръка над коляното му.
— Дотук, може и по-високо.
— Наистина ли?
— Ще се пързаляме с шейни.
— Уха.
— Ще правим снежен човек.
— Бой със снежни топки! — предизвика я той.
— Добре, аз и татко ти срещу теб.
— Така не е честно! — Той изтича до прозореца и долепи лицето си до стъклото. — Небето е синьо.
— След малко няма да е такова, гарантирам ти. — Хедър тръгна към килера. — Искаш ли за закуска корнфлейкс?
— Понички и шоколадово мляко.
— Не става.
— Добре тогава, ще опитам с корнфлейкс.
— Добро момче.
— Леле! — извика той от изненада и отстъпи назад от прозореца. — Мамо, виж това.
— Какво има?
— Виж, бързо, виж тази птица. Току-що кацна направо пред мен.
Хедър се доближи до него и видя гарван, кацнал от външната страна на прозореца. Главата му беше вдигната нагоре и ги гледаше любопитно с едното око.
— Току-що прелетя точно над мен, у-у-у-уф, и си помислих, че ще се разбие в прозореца. Какво прави?
— Сигурно търси червеи или малки буболечки.
— Аз не приличам на буболечка.
— Сигурно е видял охлювите в ушите ти — отвърна тя и се върна в килера.
Докато Тоби помагаше на Хедър да подреди масата за закуска, гарванът остана на прозореца и продължи да наблюдава.
— Трябва да е много глупав, ако си мисли, че тук имаме червеи и буболечки — каза Тоби.
— Сигурно е възпитан и културен, чул ме е да казвам „корнфлейкс“.
Когато напълниха купите с храна, големият гарван остана на прозореца. Понякога чистеше перата си с клюна, но през повечето време не спираше да ги наблюдава.
Джак слезе по стълбите, подсвирквайки си. Той мина през коридора, влезе в кухнята и каза:
— Толкова съм гладен, че мога да изям цял кон. Може ли да ядем яйца и кон за закуска?
— Какво ще кажеш за яйца и гарван? — попита Тоби и посочи към неканения гост.
— Той е доста тлъст и сочен екземпляр, а? — Джак се премести до прозореца и се наведе, за да разгледа по-отблизо птицата.
— Мамо, виж! Татко се състезава в гледане с гарвана — подвикна весело Тоби.
