„Стегни се, Хедър — помисли си тя. — Имаш още петнайсет години, докато остарееш. Няма никаква причина за подобни чудати настроения.“
Мислеше да чете, но беше твърде превъзбудена, за да се съсредоточи върху книгата. Трябваше да се заеме с нещо. Докато си вареше кафе, Хедър разгледа съдържанието на хладилната камера. Там имаше половин дузина замразени вечери-полуфабрикати, пакет кренвирши, две кутии царевица, една кутия зелен фасул, две моркови и плик с боровинки. Никоя от тези храни не беше разопакована от Едуардо Фернандес и те можеха да ги използват.
На долния рафт под кутия с вафли и парче бекон тя откри запечатан найлонов плик с жълта хартия в него. Найлонът беше загубил прозрачността си от леда, но тя смътно забеляза написани на ръка редове на първата страница.
Отпечата плика, но тогава се поколеба. Да съхраняваш бележник на такова особено място беше равнозначно на това да го криеш, Фернандес сигурно е смятал съдържанието на написаното за важно и много лично, а на Хедър не й се искаше да нарушава тази интимност. Макар че човекът си беше отишъл, той беше техният дарител, който радикално промени живота им. Затова заслужаваше уважение и почит.
Прочете първите няколко думи в горната част на страницата —
Тя успя да устои на любопитството си и сложи бележника върху хладилника. Щеше да го даде на Пол Йънгблъд, когато отново го видеше. Адвокатът беше най-близкият човек на Фернандес и поради упражняваната от него професия беше посветен в тайните на стареца. Ако съдържанието на бележника беше важно и лично, само Пол имаше правото да го научи.
Хедър свърши с прегледа на замразените храни. Наля си чаша кафе и седна до кухненската маса. Започна да прави списък на необходимите покупки. Сутринта щяха да отидат с колата до Игълс Руст и да напълнят не само хладилника, но и наполовина празните рафтове в килера. Искаше да се подготви добре, ако се окажеха в блокадата на дълбокия сняг за неопределен период от време през започналата зима.
Спря с правенето на списъка, за да напише бележка, с която напомняше на Джак да насрочи час за следващата седмица в сервиза на Паркър за монтирането на снегорин в предната част на експлоръра.
Първоначално, докато отпиваше от кафето и съставяше списъка, тя беше нащрек за всякакви особени звуци. Задачата, с която се беше заела обаче, беше толкова житейска и рутинна, че това постепенно я успокои. След известно време неспокойството й премина.
В съня си Томи тихо стенеше.
Той казваше: „Махай се, иди си… махай се…“
След като замълча за малко, той рязко отхвърли завивките и стана от леглото. В слабата светлина на нощната лампа бледожълтата му пижама изглеждаше като напоена с кръв.
Стоя така до леглото, полюшвайки се сякаш в ритъма на музиката, която само той можеше да чуе.
„Не — прошепна той, не с тревога, а с равен глас, лишен от емоции. — Не…не…не…“
Отново притихнал, той отиде до прозореца и се загледа в нощта.
В горната част на двора, сгушена между боровете в края на гората, къщата на прислугата светеше. Странна светлина, синя като газов пламък, струеше от процепите в дървените капаци, които покриваха прозорците, от предната врата и дори от комина на камината.
„А!“ — възкликна Тоби.
Светлината не беше постоянна, а мъждукаше и трептеше. Дори и най-тънките лъчи бяха толкова ярки, че взирането в тях беше болезнено. Понякога обаче те бяха толкова бледи, сякаш всеки момент щяха да изгаснат. Дори и най-ярката им светлина вледеняваше.
Тоби гледа дълго.
Накрая светлината угасна. В къщата на прислугата отново стана тъмно.
Момчето се върна в леглото.
Нощта премина.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Събота сутринта започна със слънчева светлина. От северозапад подухна студен вятър и от време на време в небето над залесените Скалисти планини се виеха ята от черни птици. Те се спускаха надолу и на изток като че бягаха от кръвожаден хищник.
Човекът, четящ метеорологичните прогнози по радиостанцията — която Хедър и Джак слушаха, докато се миеха и обличаха — предсказа снеговалеж до настъпването на вечерта. „Това е — каза той — един от най-ранните снегове от години насам и общата дебелина на снежната покривка може да достигне до двайсет и пет сантиметра.“
Ако се съдеше по тона, с който беше прочетена прогнозата, двайсет и пет сантиметровият сняг не се смяташе за нещо необикновено по тези северни земи. Нищо не казаха, че могат да бъдат затворени пътищата, че отдалечените райони може да бъдат откъснати от света. Втора буря се очакваше да ги сполети веднага след първата. Тя нямаше да е толкова силна и щеше да започне рано в понеделник.
Седнала на ръба на леглото, Хедър каза:
— Ей, ама ние имаме шейни.
Джак беше до гардероба и сваляше от закачалката карираната си червено-кафява фланелена риза.
— Говориш като дете — отвърна той.
— Та това си е първият ми сняг.
— Вярно, бях забравил.
В Лос Анджелис през зимата, когато смогът се прочистваше достатъчно, за да се видят, белите шапки на планинските върхове служеха като отдалечен фон и бяха единственият сняг, който тя беше виждала. Не караше ски. Никога не беше ходила до Ароухед или Биг Беър, освен през лятото, и се вълнуваше като дете за предстоящия снеговалеж. Хедър каза:
— Трябва да си насрочим час за сервиза на Паркър, за да сложим снегорин на експлоръра, преди да настъпи истинската зима.
— Вече го направих. В десет часа сутринта в четвъртък. Докато закопчаваше ризата, той отиде до прозореца, за да погледа източните гори и южните низини.
— Тази гледка ме хипнотизира. Правя нещо, поглеждам, виждам я през прозореца или от верандата и после продължавам да стоя и да гледам.
Хедър застана зад него, обгърна го с ръце и също погледна към ослепително красивата панорама на горите, полята и широкото светлосиньо небе.
— Дали всичко ще бъде добре — попита тя след известно време.
— Ще бъде. Ние принадлежим на това място. Нямаш ли такова усещане?
— Да — отвърна тя след кратко колебание. На дневна светлина събитията от предишната нощ й се струваха несравнимо по-малко страшни и повече плод на въображението. Не беше видяла нищо в края на краищата и дори не знаеше точно какво беше очаквала да види. Паника, подсилена от кошмар. Нищо повече.
— Това е мястото, на което принадлежим.
Той се обърна и я прегърна, после я целуна. Тя започна да масажира мускулите на гърба му. Изтощени от пътуването и настаняването, те не се бяха любили от онази нощ, когато напуснаха Лос Анджелис. Щом приспособяха къщата за техен собствен дом, нейното неспокойствие сигурно щеше да изчезне напълно.
Той прокара силните си ръце по бедрата й и я придърпа към себе си. Като акцентираше върху всяка изречена дума с целувки по врата, бузите, очите и устните й, той каза:
— Какво ще кажеш довечера…, когато снегът вали… след като пийнем… чаша или две вино… край огъня… романтична музика… по радиото…, когато се отпуснем…
— …отпуснем — повтори тя замечтано.
— После двамата заедно…
— М-м-м-м, заедно…
