— Мили Боже, да пълзиш на колене и лакти, да се прокрадваш в гробище.
Момчето отново беше Тоби, добре. Нещото, което го беше контролирало, не беше достатъчно убедителен актьор.
Или може би той винаги си е бил Тоби. Джак отново се запита дали не полудява.
— Добре ли си? — попита го той, като се изправи и избърса дланите в джинсите си.
— За малко да напълня гащите — отвърна момчето и се захили. Какъв чудесен звук. Този детски смях. Сладка музика за ушите.
Джак плесна с ръце по бедрата си, като се опита да спре треперенето си.
— Ти какво си… — гласът му беше дрезгав. Прочисти гърлото си. — Ти какво правеше тук горе?
Момчето посочи към фризбито на тревата:
— Вятърът отвя летящата чиния.
Все още на колене, Джак каза:
— Ела тук.
— Защо?
— Ела тук, шкипере. Просто ела тук.
— Ще ме ухапеш по врата ли?
— Какво?
— Ще се престориш, че ме хапеш по врата или ще ме уплашиш с нещо друго. Като да се прокрадваш зад мен. Нещо страшно като това ли?
Очевидно момчето не помнеше техния разговор, докато беше… обладан. Той разбра за пристигането на Джак в гробището едва когато, изненадан, се подпря на гранитната плоча и после рязко се обърна.
Джак разтвори ръце и каза:
— Не, няма да ти правя нищо такова. Просто ела тук.
Нащрек и подозрителен, с озадачено лице под червената качулка, Тоби се приближи.
Джак го грабна за раменете и погледна в очите му. Синьосиви. Ясни. Никаква димна спирала зад тях.
— Какво има? — попита намръщено момчето.
— Нищо, всичко е наред.
Импулсивно придърпа сина си по-близо и го прегърна.
— Татко?
— Нищо не помниш, нали?
— А?
— Добре.
— Сърцето ти бие като бясно.
— Да, така е. Добре съм, всичко е наред.
— Аз съм този, който беше уплашен. Имам да ти го връщам. Джак пусна сина си и се вдигна на крака. Чувстваше потта по лицето си като ледена маска. Среса с пръсти косата си назад, избърса лицето си с ръце и после избърса дланите си в джинсите.
— Хайде да се връщаме в къщата и да пийнем малко горещ шоколад.
Тоби взе от земята фризбито и каза:
— Не може ли първо да си поиграем малко? По-забавно е, когато двама души си мятат летящата чиния.
Хвърляне на летяща чиния, горещ шоколад. Нормалността не само се беше върнала, тя се беше стоварила отгоре като многотонна тежест. Джак се съмняваше дали изобщо ще може да убеди някого, че преди малко двамата с Тоби са се намирали в мътната река на свръхестественото. Неговият страх и усещането от нечистите сили се изпаряваха толкова бързо, че той вече не би могъл с точност да си припомни силата на съществото, с което се беше сблъскал. Небето беше сиво. Дърветата се огъваха от студения вятър. Кафява трева, велурени сенки, игри с фризби, горещ шоколад. Целият свят чакаше истинското настъпване на зимата с първия сняг и нищо в този ноемврийски ден не издаваше присъствието на духове, напуснали телата, на обладани създания или други подобни неземни феномени.
— Ще играем ли, татко? — попита Тоби, подмятайки фризбито.
— Добре, малко. Но не тук. Не в това…
Щеше да прозвучи много глупаво да каже „не в това гробище“. Със същия успех можеше да опули очи, да разпери ръце, да се заклати и да завие като в някой от старите филми за зомбита.
Вместо това каза:
— …не толкова близо до гората. По-добре… при конюшнята.
Понесъл фризбито, Тоби избяга от гробището. В движение той извика:
— Който стигне последен, е маймуна!
Джак не тръгна да гони момчето. Сви рамене, за да се предпази от студения вятър, пъхна ръце в джобовете и се загледа в четирите гроба, отново разтревожен, че само този на Куотърмас беше плосък отгоре и обрасъл с трева. В главата му се зародиха идиотски мисли. Подобни на някой стар филм на ужасите. Крадци на гробове и таласъми. Оскверняване. Сатанински ритуали в гробищата на лунна светлина. Дори като се имаше предвид преживяването му с Тоби, неговите най-мрачни мисли бяха прекалено маниакални, за да обяснят защо само един от четирите гроба изглеждаше необезпокояван от дълго време. Той обаче си каза, че обяснението сигурно щеше да звучи логично и смислено и нямаше изобщо да бъде тайнствено и зловещо.
Отново си припомни част от разговора, който беше водил с Тоби:
„Какво правят те там долу? Какво е смърт? Какво е живот?“
„Нищо не съществува вечно.“
„Всичко.“
„Нищо.“
„Всичко става.“
„Става какво?“
„Мен. Всичко става мен.“
Джак усещаше, че притежава достатъчно парчета, за да сглоби поне част от мозайката. Той просто не знаеше как се сглобяват тези парчета. Или не можеше да види. Може би отказваше да ги сглоби, защото дори малкото парчета, с които разполагаше, щяха да разкрият едно кошмарно лице, нещо, с което по-добре да не се срещаше. Искаше да знае или мислеше, че иска, но неговото подсъзнание го възпираше.
Когато вдигна очи от трите разровени гроба, вниманието му беше привлечено от нещо, което се люлееше върху надгробната плоча на Томи. Беше се заклещило в една тясна цепнатина между хоризонталната основа и вертикалния гранитен блок. Беше черно перо, дълго около осем сантиметра. Беше развявано от вятъра.
Джак вдигна глава и се вгледа в зимния свод над него. Небето сякаш падаше все по-ниско. Сиво и мъртвешко. Като пепел. Небе на крематориум. Нищо обаче не помръдваше освен големите маси облаци.
Наближаваше буря.
Обърна се към отвора в каменната стена, мина покрай стълбовете и тръгна към конюшнята.
Тоби почти беше стигнал до дългата правоъгълна сграда. Той се спря рязко, погледна назад към баща си и помаха. Хвърли фризбито във въздуха.
Дискът проряза празното пространство, после зави на юг и хвана попътен вятър. Като космически кораб от друг свят то се понесе по мрачното небе.
Много по-високо, отколкото можеше да достигне което и да е фризби, под надвисналите облаци, самотна птица кръжеше над момчето. Като ястреб, който дебне плячката си, макар че no-скоро беше гарван, отколкото ястреб. Кръжеше ли кръжеше. Парче от мозайката във формата на гарван. Плъзгаше се, носен от изкачващите се въздушни течения. Тих като кръвожаден ловец от кошмарите, търпелив и загадъчен.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
След като изпрати Джак да види какво прави Тоби в гробището, Хедър се върна в стаята, където работеше с компютрите си. Тя гледа през прозореца как Джак изкачи хълма и отиде в гробището. Той стоя с
