Оттук нататък щеше да мисли само като Макгарви, никога повече като Бекърман. Щеше да възприеме позитивния поглед върху нещата и да се пази от песимизма, който й беше фамилно наследство и остатък от живота в големия град.
Накрая се чувстваше свободна.
Животът беше хубав.
След вечерята Хедър реши да вземе една гореща вана. Тоби отиде в хола с Фалстаф, за да гледа на видео „Бетовен“.
Джак се отправи към кабинета, за да види какви оръжия има. Освен тези, които донесоха от Лос Анджелис — колекцията, която Хедър значително беше разширила след престрелката при бензиностанцията на Аркадян — сандъкът в ъгъла беше натъпкан с ловни пушки: пушка-помпа, 22-калибров пистолет, 45- калибров револвер „Колт“ и боеприпаси към тях.
Той спря избора си върху три оръжия от техния арсенал: красиво изработен 38-калибров колт, едрокалибрена пушка-помпа с пистолетна дръжка „Мосберг“ и едно „Микроузи“ същото като това, което Ансън Оливър беше използвал. Само че този картечен пистолет беше с напълно функциониращ автоматичен режим на стрелба. Узито беше купено на черния пазар. Странно беше, че жената на полицай се нуждаеше от незаконно придобито оръжие. Още по-странен беше фактът, че за нея беше толкова лесно да го купи.
Затвори вратата на кабинета и застана пред бюрото. С бързи движения започна да приготвя трите оръжия. Не искаше да предприема подобни предпазни мерки в присъствието на Хедър. Тогава трябваше да й обясни защо смята за необходимо това. Тя беше щастлива и той не искаше да разваля настроението й, докато — и освен ако — не станеше наложително. Инцидентът в гробището беше плашещ. Въпреки че се чувстваше застрашен обаче, горе на хълма не беше последвал никакъв физически удар и не беше нанесена никаква вреда. Страхуваше се повече за Тоби, отколкото за себе си, но истинският му син се беше върнал и в крайна сметка всичко беше свършило добре.
И всъщност какво толкова се беше случило? Не искаше да си припомня какво беше усетил интуитивно: едно призрачно и енигматично присъствие. И не по-осезаемо физически от вятъра. Сега все повече му се струваше, че срещата изобщо не се е състояла и no-скоро е била сън.
Той зареди 38-калибровия револвер и го сложи на бюрото. Можеше да й каже за енотите, разбира се, макар че самият той никога не ги беше виждал и те не бяха причинили вреда на никого. Можеше да й каже за пушката, която Едуардо Фернандес е стискал здраво, когато е умрял. Но старецът не беше повален от неприятел, който можеше да бъде надвит от ловни сачми. Беше го поразил сърдечен инфаркт. Инфарктът беше също толкова страшен и опасен, но не беше убиец, който можеше да бъде спрян от огнестрелно оръжие.
Напълни с патрони мосберга, вкара един в цевта и после сложи още един допълнителен патрон в тръбовидния пълнител. За всеки случая. Едуардо беше приготвил своята пушка-помпа по същия начин малко преди да умре…
Ако се опиташе да обясни всичко случило се на Хедър сега, той само щеше да я разтревожи напразно. Може би нямаше никаква опасност. Сигурно никога повече нямаше да се изправи лице в лице, с каквото и създание да беше онова от гробищата. Един-единствен подобен епизод беше достатъчен контакт със свръхестественото. Другите хора нямаха възможност да изпитат и това през живота си. Ще чака, за да види какво ще стане по-нататък. Ще се надява нищо да не се случва. Но ако нещо стане и ако получи конкретно доказателство за съществуваща опасност, тогава може би ще трябва да й разкаже. Сигурно тяхната буреносна година още не беше свършила.
Микроузито имаше два пълнителя, закрепени един към друг под прав ъгъл. Двата общо побираха четирийсет патрона. Тежестта им придаваше допълнително чувство за сигурност. Повече от два килограма смърт чакаха да бъдат изстреляни и пуснати на воля. Той не можеше да си представи такъв враг диво същество или човек — с което не би могло да се оправи узито.
Сложи колта в най-горното чекмедже отдясно, по-близо до дъното. Затвори чекмеджето и излезе от кабинета с другите две оръжия.
Преди да се промъкне през хола, Джак изчака, докато чу смеха на Тоби. После надникна в стаята. Момчето беше съсредоточило вниманието си в телевизора заедно с Фалстаф до него. Джак забърза към кухнята в края на коридора. Сложи узито в килера зад подредените кутии с корнфлейкс и други зърнени готови храни, които със сигурност нямаше да бъдат взети поне до една седмица.
Горе в тяхната спалня зад затворената врата от свързаната със стаята баня се чуваше бавна мелодия. Докато беше във ваната, Хедър беше пуснала радиото на една радиостанция, по която пускаха само стари хитове. Сега слушаше „Мечтаейки“ на Джони Бърнет.
Джак бутна мосберга под леглото, достатъчно навътре, за да не забележи Хедър пушката, когато оправя леглото сутрин. В същото време достатъчно близо, за да може да я грабне при необходимост.
„Поезия в движение“ на Джони Тилътсън. Музика от едни невинни времена. Джак дори не е бил роден, когато е била записана тази плоча.
Седна на ръба на леглото и се заслуша в музиката. До известна степен се чувстваше виновен, че не е споделил страховете си с Хедър. Но не искаше да я притеснява. Тя беше преживяла толкова много. Донякъде раняването и престоят му в болницата й се бяха отразили по-тежко на нея. Защото тя беше принудена да понася сама бремето на трудния живот, докато той се възстановяваше. Тя се нуждаеше от спокойствие.
Сигурно нямаше причина за тревога.
Няколко болни миещи мечки. Дързък малък гарван. Странно преживяване в гробището. Последното беше подходящ зловещ материал за някое телевизионно предаване от типа на „Неразгадани загадки“, но не беше толкова опасно за живота, колкото стотиците неща, които можеха да се случат в ежедневието на един полицай.
Зареждането и криенето на оръжията беше по-скоро инстинктивна реакция на презастраховане.
Е, добре, беше сторил това, каквото щеше да стори всяко ченге на негово място. Беше се подготвил да служи и да пази3.
По радиото в банята Боби Вий пееше „Нощта има хиляда очи“.
Зад прозорците на спалнята снегът се беше усилил. Снежинките, които преди бяха мокри и пухкави, сега бяха станали малки, по-многобройни и сухи. Вятърът отново се беше усилил. Сред черната нощ се развяваха снежни завеси.
След като майка му го предупреди да не разрешава на Фалстаф да спи на леглото и след целувки за лека нощ, след като баща му също му каза да остави кучето на пода, а светлините бяха угасени — освен червената нощна лампа — след като майка му отново го предупреди за Фалстаф, вратата на коридора беше наполовина притворена, след като мина достатъчно време, за да е сигурен, че нито майка му, нито баща му ще минат отново, за да проверят къде спи ритривърът, Тоби седна на леглото, потупа гостоприемно дюшека и прошепна:
— Тук, Фалстаф. Ела приятелю.
Кучето душеше съсредоточено около вратата, водеща към задните стълби. То тихо зави.
— Фалстаф — повтори Тоби по-високо. — Ела тук, момче, ела бързо.
Фалстаф го погледна, после отново пъхна носа си в рамката на вратата, като едновременно душеше и скимтеше.
— Ела тук — ще играем на кола или космически кораб или на каквото поискаш — подкани го Тоби.
Изведнъж надушило нещо, което не му хареса, кучето кихна два пъти и разтърси глава толкова силно, че дългите му уши шляпнаха шумно. След това отстъпи назад от вратата.
— Фалстаф — рязко и нетърпеливо прошепна Тоби.
Накрая кучето дойде при него, осветявано от червената лампа.
Светлината беше същата като в някой двигателен отсек на космически кораб или около лагерния огън на някой каубойски фургон, спрял да пренощува в пустинната прерия на Дивия Запад. Или в някой страховит храм в Индия, където Индиана Джоунс се промъкваше по коридорите и се опитваше да избяга от шайката зли хора, покланящи се на Кали, богинята на смъртта. Фалстаф скочи на леглото.
— Добро куче. — Тоби го прегърна. После със заговорнически тон му прошепна: — Добре, да видим
