Плашеше се от мислите си.
Провери цепнатината между вратата и касата, за да се увери, че бравата наистина е заключена. Можеше да види как медното резе проблесна. Добре, беше в безопасност.
Разбира се, Фалстаф се боеше и от горната врата. Беше любопитен, но се боеше. Не искаше да я отваря. Не искаше да слиза и надолу. Но никой не ги беше причаквал на стълбите. Със сигурност нямаше и мечка.
Може би просто това куче беше плашливо.
— Татко ми е герой — прошепна Тоби.
Фалстаф вдигна глава.
— Той е ченге-герой. Не се бои от нищо и аз не се боя от нищо.
Кучето го гледаше съсредоточено, сякаш искаше да каже: „Така ли? И какво от това?“
Тоби отново погледна към вратата. Можеше само леко да я разтвори. Да хвърли един бърз поглед. Ако имаше мечка на верандата, щеше да затръшне бързо вратата.
— Ако исках да изляза навън и да погаля мечка, щях да го направя.
Фалстаф чакаше.
— Но вече е късно и аз съм изморен. Ако отвън има мечка, ще трябва да почака до утре сутринта.
Двамата с Фалстаф се върнаха в неговата стая. По стъпалата имаше разпръсната кал. Почувства я с босите си крака, когато слизаше надолу. Сега отново я почувства, докато се качваше. На площадката горе застана на един крак и избърса другия си, после повтори процедурата. Прекоси прага и затвори вратата. Заключи я. Загаси лампата на стълбите.
Фалстаф стоеше при прозореца и гледаше навън към задния двор. Тоби отиде при него.
Снегът валеше толкова силно, че на сутринта сигурно щеше да натрупа до двайсетина сантиметра, може би дори четирийсет.
Подът на верандата беше побелял. Земята навсякъде беше абсолютно бяла, докъдето можеше да види. Той обаче не виждаше много надалеч, защото снегът валеше силно. Дори гората не можеше да види. Къщата на прислугата беше погълната от бели облаци сняг. Невероятно.
Кучето се отмести от прозореца, но Тоби гледа снега още известно време. Когато започна да му се доспива, обърна се и видя, че Фалстаф лежи в леглото и го чака.
Тоби се пъхна под завивките, а ритривърът остана отгоре. Да позволи на кучето да се свие под одеялото щеше да е прекалено. Така му казваше непогрешимият инстинкт на едно осемгодишно момче. Ако майка му и баща му го видеха така, щеше да си има големи неприятности.
Пресегна се за въженцето, за да спусне завесите. Той и Фалстаф щяха да спят във влак, прекосяващ Аляска в лютата зима, за да участват в Златната треска и да получат своя дял. След това Фалстаф щеше да се прекръсти на Белия зъб. Но веднага щом завесите започнаха да се затварят, кучето се изправи готово да скочи на пода.
— Добре, де, добре. Боже — каза Тоби и отново вдигна пердетата.
Ритривърът легна до него отново, с лице към вратата, която водеше към задните стълби.
— Глупаво куче — промърмори момчето, докато се унасяше в сън. — Мечките нямат ключове от вратата…
В тъмнината, когато Хедър легна до него ухаеща на сапун, Джак знаеше, че ще трябва да я разочарова. Желаеше я, нуждаеше се от нея, но все още беше обсебен от случилото се в гробището. Докато споменът избледняваше и ставаше все по-трудно да пресъздаде в съзнанието си с точност преживените от него емоции, които бяха част от срещата, той многократно си я припомняше, като всеки път я разглеждаше от различен ъгъл. Опитваше се да извлече най-важното от нея, преди тя окончателно да избледнее. Разговорът с нещото, което беше приказвало чрез Тоби, беше за смъртта — тайнствен, дори неразбираем, но определено за смъртта. Нищо друго не можеше да убие така сексуалното желание, както мислите за смърт, гробове и тленните останки на стари приятели.
Поне така си мислеше той, когато тя го докосна, целуна го и му зашепна ласкави думи. Ала вместо това той откри, че не само беше готов, но направо гореше, не само можеше да го направи, но беше изпълнен с повече енергия, отколкото преди стрелбата през март. Беше страшно всеотдаен, но в същото време настояваше на своето. Еднакво послушен и агресивен, срамежлив и в същото време много опитен. Ентусиазиран като булка в първата си брачна нощ, сладък и жив, толкова невероятно жив.
По-късно вече лежеше настрани, а тя се унасяше с гърди, допрени до гърба му. Лежаха като двойка страстно влюбени младежи. Тогава той разбра, че любенето с нея е било по същество отхвърляне на страшния, но привличащ по свой тъмен начин дух от гробището. Един ден разсъждения за смъртта се беше оказал невероятен, но перверзен афродизиак.
Гледаше към прозорците. Завесите бяха дръпнати. Покрай стъклото профучаваха снежни призраци, танцуващи бели фантоми. Въртяха се под музиката, издавана от флейтата на вятъра. Танцуващи валс духове, бледи и студени, валсиращи и бледи, студени и въртящи се, въртящи се…
В гъстата чернота слепешком усещаше пътя към Дарителя, към предлагания мир и любов, удоволствие и радост, край на всички страхове, пълна свобода. Щяха да са негови само ако можеше да открие пътя, пътеката, истината. Вратата. Джак знаеше, че трябва само да открие вратата, да я отвори и цял свят от чудеса и красота щеше да се изправи пред него. После осъзна, че вратата се намира в самия него. Не трябваше да я търси, вървейки слепешката във вечния мрак. Толкова вълнуващо откритие. В самия него. Рай, рай. Вечна радост. Само да отвори вратата в самия него и да го пусне, да го пусне. Толкова е просто, само да го пусне. Искаше да го приеме, да се предаде, защото животът беше толкова тежък, когато не трябваше да е такъв. Но нещо в него упорито се съпротивляваше и той усещаше разочарованието на Дарителя отвъд вратата.
Разочарование и нечовешка ярост. Той каза: „He мога, не, не мога, няма да го направя, не.“ Тогава изведнъж мракът стана тежък и се стегна около него с неизбежността на камък, който се оформя около измрял праисторически организъм през хилядолетията. Силен и безмилостен натиск. С този натиск дойде и жестокото твърдение на Дарителя: „Всичко става, всичко става мен, всичко, всичко става мен, мен, мен.“ Трябва да го послуша… безполезно е да се съпротивлява… да го пусне вътре… рай, рай, радост завинаги… да го пусне. То тропаше по душата му. „Всичко става мен.“ Разтърсващи удари по цялото му тяло, блъскащи, удрящи. Колосални удари, които разтърсваха най-дълбоките основи на неговото съществуване: „Пусни го вътре, пусни го вътре, пусни го вътре, пусни го вътре.“
ПУСНИ ГО ВЪТРЕ, ПУСНИ ГО ВЪТРЕ, ПУСНИ ГО ВЪТРЕ, ПУСНИ ГО ВЪТР-Р-РЕ-Е-Е-Е-Е…
За кратко изпращя и изпука като в Ада, като силен и бърз звук на електрическа дъга при контакт. Премина през мозъка му и Джак се събуди. Очите му рязко се отвориха. Лежеше неподвижно като вцепенен. Беше толкова уплашен, че не можеше да мръдне.
Тела са.
Всичко става мен.
Кукли.
Заместители.
Джак никога преди не се беше будил толкова рязко или толкова мигновено. В един миг сънува и в следващия вече е буден, нащрек и трескаво мисли.
Заслушан в лудо биещото си сърце, той знаеше, че сънят всъщност не е бил сън. Не в нормалния смисъл на думата, а… нахлуване. Общуване. Контакт. Опит да бъде сломена неговата воля, докато той спи.
Всичко става мен.
Тези три думи сега не му се струваха толкова загадъчни, колкото преди. По-скоро бяха арогантна и нагла демонстрация на превъзходство и надмощие. Бяха изречени както от невидимия Дарител в съня, така и от омразното създание, с което вчера беше разговарял чрез Тоби в гробището. И в двата случая, буден и заспал, Джак беше усетил присъствието на нещо нечовешко, властно, враждебно и злонамерено. Нещо, което безмилостно би убило невинна душа, което предпочиташе да руши и да доминира.
Изведнъж му се догади и това предизвика спазми в стомаха му. Почувства се студен и омърсен отвътре, покварен от опита на Дарителя да установи контрол и да свие гнездо в него, макар че не беше успял.
Знаеше със сигурност, че този враг е реален: не призрак или демон, не само параноидно-шизофренична
