халюцинация на един болен мозък, а създание от плът и кръв. Без съмнение плътта му беше неимоверно странна. А кръвта му нямаше да бъде определена за такава от който и да било лекар. Но въпреки това си бяха плът и кръв.
Той не знаеше какво беше това нещо, откъде беше дошло или от какво се беше родило. Знаеше само, че то съществува. И че се намира някъде в ранчо Куотърмас.
Джак лежеше на една страна, но Хедър вече не беше допряна до него. Беше се обърнала на другата страна.
Снежни кристали тропаха по прозореца, като прецизно регулиран астрономически часовник, който отмерваше всяка стотна от секундата. Вятърът, който брулеше снега, тихо бръмчеше. На Джак му се стори, че слуша бръмченето на тиха и тайна космическа машина, която се движи из вселената и обикаля безспир в кръг:
Той отметна завивките, седна, стана.
Хедър не се събуди.
Нощта продължаваше да властва, но от изток се беше показала бледосива светлина, която беше предвестник на новия ден.
Джак се опита да надвие гаденето и се изправи. Треперенето му го обезпокои повече от неразположението на стомаха. В спалнята беше топло, а той трепереше. Въпреки това отиде до своя гардероб, тихо отвори вратата, извади джинси и риза и ги навлече.
Вече буден, не чувстваше ужаса, който го беше извадил от съня, но продължаваше да трепери от страх. И се притесняваше за Тоби. Излезе от тяхната спалня с намерението да провери стаята на сина си.
Фалстаф лежеше в сенчестия коридор на втория етаж и съсредоточено се взираше през отворената врата на спалнята, която се намираше до тази на Тоби. Там Хедър беше подредила компютрите си. Странна и бледа светлина се прокрадваше от вратата и осветяваше козината на кучето. То седеше неподвижно като статуя и напрегнато. Четвъртитата му и масивна глава беше приведена надолу и издадена напред. И не махаше с опашката.
Когато Джак го доближи, то изскимтя приглушено и раздразнено.
От стаята се чуваше тихо тракане на компютърна клавиатура. Някой пишеше бързо. Тишина. После нов откос от набиране на букви.
В кабинета на Хедър пред един от компютрите седеше Тоби. Блясъкът от монитора с голям размер, който беше обърнат с гръб към Джак, беше единственият източник на светлина в бившата спалня. Светеше много по-ярко, отколкото беше отразената светлина в коридора. Направо къпеше момчето в плавно сменящи се сенки от синьо, зелено и пурпурно, внезапен изблик на червено, оранжево, после пак синьо и зелено.
Извън прозореца зад Тоби продължаваше да царува нощта, тъй като началото на сивия изгрев още не се виждаше от тази страна на къщата. Снежинките се удряха в стъклото и бързо се превръщаха в сини и зелени пайети на светлината на монитора.
Джак пристъпи прага на стаята и каза:
— Тоби?
Момчето изобщо не отмести поглед от екрана. Малките му ръце се движеха по клавиатурата и предизвикваха серии от енергично тракане. Машината не издаваше никакъв друг звук, нищо от обикновените пиукания и чегъртания.
Можеше ли Тоби да пише на компютър? Не. Поне не и така, с такава лекота и бързина.
Очите на момчето светеха и в тях се отразяваха изкривените образи от екрана пред него: виолетово, смарагдово, проблясък на червено.
— Хей, хлапе, какво правиш?
Детето не отговори на въпроса.
Жълто, златисто, жълто, оранжево, златисто, жълто светлината сякаш се излъчваше не от компютърен екран, а идваше от лятно слънце и се отразяваше в леко развълнуваната водна повърхност на езеро, като осветяваше лицето на Тоби.
Жълто, оранжево, кехлибарено, жълтеникавокафяво, жълто…
На прозореца въртящите се снежинки блестяха като златен прах, горещи искри, светулки.
Джак прекоси стаята, като потръпна. Усещаше, че нормалността не се е върнала, когато се събуди от кошмара. Кучето го последва. Двамата заедно заобиколиха единия край на L-образната работна площ и застанаха от едната страна на Тоби.
По компютърния екран отляво надясно в бърза последователност се изреждаха най-различни цветове. Те се вливаха едни в други, после избеляваха, ставаха ту по-ярки, ту по-тъмни, виеха се, пулсираха. Електронен калейдоскоп, в който никоя от безкрайно трансформиращите се фигури нямаше прави очертания.
Беше много пъстър монитор. Джак не беше виждал никога преди подобно нещо.
Сложи ръка на рамото на сина си.
Тоби потрепна. Не се обърна и не каза нищо, но едва забележима промяна в нагласата му подсказа, че вече не беше омагьосан от монитора, както когато Джак застана на прага на стаята.
Пръстите му отново затракаха по клавишите.
— Какво правиш? — попита го Джак.
— Говоря.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Потоци от жълто и розово, спираловидни зелени нишки, виещи се ленти в пурпурно и синьо.
Формите, фигурите и ритъмът на метаморфозите действаха хипнотизиращо, когато грациозно и красиво се съчетаваха. Но също така бяха грозни и хаотични. Джак усети движение в стаята, но трябваше да положи усилие, за да отклони поглед от пленителните фотоплазмени изображения на екрана.
Хедър стоеше на вратата, облечена в червения си вълнен пеньоар и с разрошена коса. Тя не попита какво става. Сякаш вече знаеше. Не гледаше към Джак и Тоби, а към прозореца зад тях.
Джак се обърна в тази посока и видя потоци от снежинки, които периодично променяха цвета си, докато мониторът продължаваше да бълва бързи и преливащи метаморфози.
— С кого разговаряш? — попита той Тоби.
След кратко колебание момчето отвърна:
— Няма име. — Гласът му този път не беше равен и бездушен като по време на случката в гробището, но не можеше да се каже, че е и напълно нормален.
— Къде е той? — попита бащата.
— Не е той.
— Къде е тя тогава?
— Не е тя.
Джак се намръщи:
— Тогава какво е?
Момчето нищо не каза, само се загледа в екрана още по-хипнотично.
— То ли е? — не спираше Джак.
— Точно така — отвърна Тоби.
Хедър ги доближи и озадачено погледна към Джак:
— То?
Джак каза на Тоби:
— Какво е то?
— Каквото си поиска.
— Къде е то?
— Където си поиска — отвърна детето.
— Какво прави то тук?
— Става.
Хедър заобиколи масата, застана от другата страна на момчето и погледна монитора.
