се наложи. Въпреки това в къщата още беше топло. Обаче ръцете и лицето й бяха студени, но по гърба и под мишниците беше мокра от пот. Тя разкопча ципа на якето, макар че така то щеше да й пречи на кобура на бедрото.
Когато минаха петнайсет минути и нищо не се случи, тя започна да мисли, че непредсказуемият им противник няма да предприеме нищо срещу тях. Или не си даваше сметка, че в момента те са по-уязвими без Джак, или просто не го беше грижа. От това, което Тоби каза, то беше самото олицетворение на наглостта и дързостта — никога не се плашеше и действаше винаги само според собствените си планове, желания и ритми.
Увереността й започна да се засилва и тогава Тоби изрече, но не на нея:
— Не, не мисля така.
Хедър отстъпи от прозореца. Той промърмори:
— Ами… може би.
— Тоби? — обърна се тя към него.
Сякаш, без да забелязва присъствието й, той се беше втренчил в екрана на електронната игра. Пръстите му не се движеха по бутоните. В момента не течеше никаква игра: миниатюрният монитор беше обхванат от фигури и ярки цветове, подобни на онези, които беше видяла и преди.
— Защо? — попита той.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Може би — каза той на цветовете на екрана.
Досега той отговаряше на създанието с „не“. Сегашното „може би“ разтревожи Хедър.
— Би могло, може би — повтори детето.
Тя свали слушалките от ушите му и той накрая погледна към нея.
— Какво правиш, Тоби?
— Разговарям — отвърна той.
— На кого казваше „може би“?
— На Дарителя — обясни той.
Тя си спомни това име от съня си, омразното нещо, което се беше опитало да се представи за източник на мир, спокойствие и наслада.
— То не дава — лъжа е. То взима. Продължавай да му казваш „не“.
Тоби я гледаше втренчено. Тя трепереше.
— Разбра ли ме, скъпи?
Той кимна. Въпреки това не можеше да е сигурна, че я чува.
— Продължавай да му казваш „не“. Нищо друго освен „не“.
— Добре.
Тя хвърли електронната игра в кофата за боклук. След малко я извади, сложи я на пода и я стъпка с ботуша си. Накрая я натисна с подметката, макар че устройството беше достатъчно смачкано. Продължи да тъпче, докато не осъзна, че е излязла от контрол и се презастрахова срещу електронната игра, защото не е могла да го стори срещу Дарителя — нещото, което всъщност искаше да стъпче и да смачка.
Няколко секунди стоя така. Дишаше тежко и гледаше към пластмасовите останки. Наведе се, за да събере боклука, но после размисли, каза си: „Да върви по дяволите“ и ритна по-големите парчета в стената.
Фалстаф се изправи. Когато Хедър се върна до прозореца над мивката, ритривърът я изгледа с любопитство и отиде при смачканата игра. Започна да я души, като че искаше да разбере защо е предизвикала до такава степен яростта на неговата стопанка.
Отвъд прозореца не се беше променило нищо. Всичко беше забулено от снежната вихрушка така, както тихоокеанска мъгла можеше да забули улиците на някой калифорнийски крайбрежен град.
Тя погледна към Тоби:
— Добре ли си?
— Ъхъ.
— Не го пускай вътре в теб.
— Не искам да го правя.
— Тогава недей. Бъди твърд. Можеш да се справиш.
На плота под микровълновата печка радиото изведнъж загърмя. Сякаш беше будилник, навит да се включи в определен час и да свири пет минути музика, преди да се задейства алармата. Беше голям широкообхватен приемник с размера на две големи кутии корнфлейкс. Имаше шест обхвата, включително домашните къси, дълги и ултракъси вълни. Той обаче не беше радиобудилник и нямаше как да бъде програмиран да се включи сам в определено време. Въпреки това скалата светеше в зелено и от колоните се носеше странна музика.
Странните ритми всъщност не бяха музика. Те имаха такова отношение към музиката, каквото и купчината дървесина и винтове към готовата мебел. Можеше да разпознае множество инструменти — флейти, обои, кларинети, цигулки, тимпани, барабани — но нямаше мелодия, нямаше никаква свързана структура, дори и подобие на такава. Бяха вълни от звуци, които понякога бяха приятни за слушане, а понякога дразнеха. Звучаха ту високо, ту тихо.
— Може би — каза Тоби.
Вниманието на Хедър беше привлечено от радиото. С изненада се обърна към; сина си.
Тоби беше станал от стола си. Стоеше до масата и гледаше към радиото. Люшкаше се леко като тънка тръстика на вятъра, който само той можеше да почувства. Очите му блестяха.
— Ами… да, може би… може би…
Какофонията от звуци, която се носеше от радиото, сега заместваше преливащите едни в други цветове, които тя беше видяла на екраните на телевизора, компютъра и електронната игра. Език, на който очевидно се говореше на подсъзнателно ниво. Самата тя можеше да почувства хипнотичното привличане, макар че върху нея въздействаше много по-слабо, отколкото върху Тоби.
Тоби беше уязвимият. Децата винаги са били по-лесна плячка, естествени жертви в един жесток свят.
— … Бих искал това… хубаво… приятно — замечтано изрече момчето и въздъхна.
Ако кажеше „да“, ако отвореше вътрешната врата, може би нямаше да успее да избегне нещото този път. Може би щеше да го изгуби завинаги.
— Не! — викна Хедър.
Тя грабна кабела на радиото и го изскубна от контакта с такава сила, че щифтовете на щепсела едва не се огънаха. От контакта изскочиха оранжеви искри и долетяха към плота.
Макар и изключено, радиото продължи да издава хипнотични звукови вълни.
Тя го зяпна, без да вярва на очите си.
Тоби остана в транс, говорещ на невидимото нещо, както би говорил на някой въображаем свой връстник:
— Мога ли? Мм? Мога ли?… и ще… ти ще?
Проклетото нещо беше по-безскрупулно и от наркодилърите в града, които зарибяваха децата около училищните огради, по ъглите на улиците, в клубовете с видеоигри, пред кината, в магазините, навсякъде, където можаха да се докопат до тях. Неуморни и неизтребими и вредни като въшки.
Батериите. Разбира се, радиото работеше или с пряк, или с променлив ток.
— …може би… може би…
Тя остави узито на плота, грабна радиото, отвори пластмасовия капак отзад и издърпа оттам двете батерии. Хвърли ги в мивката, където те издрънчаха като игрални зарове. Песента на сирените спря, преди Тоби да се е поддал и примирил окончателно. Хедър спечели този рунд. Беше заложена душевната свобода на сина й, но тя улучи шестици и спечели. Засега той беше в безопасност.
— Тоби? Тоби, погледни ме.
Той се подчини. Вече не се клатеше, очите му бяха ясни. Беше се върнал в реалността.
Фалстаф излая. Хедър си помисли, че е бил възбуден от целия шум, може би от слепия страх, който е усетил у нея. После обаче видя, че вниманието на кучето е приковано към прозореца над мивката. То излая пак силно и свирепо. Лаят му целеше да уплаши врага, който се намираше навън.
