като Тоби в кухнята, когато беше омагьосан от радиото.
При един от по-тихите пасажи чу мърморене. Гласът на Тоби. Не можа да различи думите.
Погледна към него. Имаше същия онзи замаян израз на лицето. Движеше устните си. Може би казваше: „да, да“, но тя не можеше да разбере със сигурност.
Кухненската врата. Все още притворена на пет сантиметра, както си беше. Нещо все още изчакваше там, на верандата.
Знаеше го.
Момчето шепнеше на своя невидим съблазнител. Тихи тревожни думи, които можеха да са първите стъпки встрани, към примирението или пълното предаване.
— По дяволите! — изрече тя.
Отстъпи назад, обърна се към входа за хола отляво и откри огън по телевизора. Кинескопът-избухна и от разбитите електронни части във въздуха се изви тънък бял дим. Зловещата измамна песен на сирените беше прекъсната от тракането на узито.
През коридора се понесе силно студено течение. Хедър се обърна към задната част на къщата. Между вратата и рамката вече нямаше тънък процеп. Тя зееше широко отворена. От коридора се виждаше покритата със сняг веранда.
Дарителят се беше показал за пръв път в съня. Сега се беше вмъкнал направо в къщата. Намираше се някъде в кухнята, отляво или отдясно на вратата на коридора. Тя беше пропуснала момента да го среже с узито, когато беше влязъл.
Ако то в момента стоеше от другата страна на прага между коридора и кухнята, значи беше съкратило максимално разстоянието на около два метра и половина. Беше се промъкнало смъртоносно близо.
Тоби стоеше на първото стъпало на стълбите, отново с прояснен поглед, но треперещ и пребледнял от ужас. Кучето беше до него, нащрек, душещо въздуха.
Зад нея със силно звънтене и чупене на стъкло рухна друга кула от тенджери и чинии. Тоби изпищя, а Фалстаф отново бясно залая. Хедър се обърна. Сърцето й биеше силно и бързо, ръцете й се тресяха и караха оръжието да подскача. Предната врата се движеше навътре. Множество дълги изпъстрени с червено черни пипала изскочиха от образувалия се процеп, лъскави и огъващи се. Значи бяха две, едно в предната част на къщата и едно в задната. Узито изтрака. Шест куршума, може би осем. Вратата се затвори. Но мистериозната тъмна фигура се беше превила и малка част от нея се виждаше през прозорчето в горната част на вратата.
Без да спира, за да види дали наистина е уцелила кучия син или само е надупчила вратата и стената, тя се извъртя рязко отново, към кухнята и в движение изстреля три или четири куршума в празния коридор. Там нямаше нищо.
Убедена беше, че първото ще я нападне в гръб. Грешка. Бяха останали може би двайсет патрона в двойния пълнител на узито. А може би само петнайсет.
Не можеха да стоят в коридора. Не и с едно от проклетите неща в кухнята, а другото на предната веранда.
Защо си мислеше, че ще е само едно? Защото в съня имаше само едно. Защото Тоби говореше само за един съблазнител. Те обаче можеха да са повече от две; Стотици.
Холът се намираше от едната й страна, трапезарията — от другата. В крайна сметка всяко от помещенията щеше да се окаже капан.
В различни стаи из цялата къща прозорците се пръснаха едновременно.
Дрънченето на посипващото се стъкло и виенето на вятъра през всеки отвор я накараха да вземе решение. Горе. С Тоби ще отидат горе. По-лесно е да се отбраняват високите места.
Тя грабна тубата с бензин.
Предната врата зад нея отново се отвори и домакинските съдове по земята издрънчаха. Тя предположи, че за побутването не беше виновен само вятърът, но не се обърна. Дарителят изсъска. Като в съня.
Тя побягна към стълбите и извика на Тоби:
— Върви, върви!
Момчето и кучето побягнаха пред нея към втория етаж.
— Чакай ме горе! — извика тя, когато те стигнаха втория етаж и се скриха от полезрението й.
Хедър спря на площадката и погледна надолу към коридора. Тогава видя как там ходеше мъртвец. Едуардо Фернандес. Позна го от снимките, които бяха намерили, докато преглеждаха неговите вещи. Мъртъв и погребан преди повече от четири месеца, сега той се движеше тромаво и сковано. Избутваше с крака чиниите, тиганите и другите съдове. Насочваше се към стълбите, отрупан със снежни преспи, приличащи на пепел от адските огньове.
Сигурно в тялото нямаше разум, нито нищожна част от съзнанието на Ед Фернандес, защото умът и душата на стареца бяха отишли на по-добро място, преди Дарителят да завладее плътта му. Трупът очевидно беше контролиран от същата сила, която беше включила радиото и телевизора от разстояние, беше отключила бравите без ключ и беше предизвикала пръсването на прозорците. Нарича се телекинеза. Умът управлява материята. Чуждоземен ум управлява земна материя. В случая тялото представляваше разпадаща се органична материя в грубата форма на човек.
Долу, в началото на стълбите, трупът спря и погледна към нея. Лицето му беше само леко подуто, макар и потъмняло и придобило пурпурен цвят. По кожата имаше жълти петна, а под запушените ноздри се виждаше кора в зловещ зелен цвят. Едното око липсваше. Другото беше покрито с жълта плака и се пулеше от наполовина закрития клепач. Макар и в погребалното бюро да го бяха зашили, конците се бяха разхлабили и клепачът отново се беше отворил.
Хедър се хвана, че мърмори нещо. След миг осъзна, че изрича дълга молитва, която беше научила като дете, но не я беше казвала осемнайсет или двайсет години. При други обстоятелства, ако се беше опитала нарочно да си припомни думите, нямаше да се сети и за половината от тях. Но сега те сами излизаха от устата й, както когато беше малко момиченце и коленичеше в църквата.
Ходещият труп обаче беше само половината причина за страха й. И по-малко от половината от причината, поради която изпита остро отвращение и стомахът й се сви, стана й трудно да диша и й се доповръща. Беше ужасно, но обезцветената плът все още не беше окапала от костите. Мъртвецът още вонеше повече на течности за балсамиране, отколкото на мърша. Неприятната миризма, носена от студения вятър, напомни на Хедър за часовете по биология. И за жабите в буркани с формалдехид, на които трябваше да правят дисекция.
Това, което най-много я отврати и отблъсна, беше Дарителят, който беше обяздил тялото като товарно животно. Макар че светлината в коридора беше достатъчно ярка, за да разкрие извънземното ясно и макар тя да не искаше да го вижда изобщо, Хедър не беше в състояние точно да различи неговата физическа форма. По-голямата част от нещото висеше на гърба на мъртвия човек, прикрепено с подобни на камшици пипала. Някои от тях бяха тънки като моливи, а други — дебели. Те се бяха увили здраво около бедрата, кръста, гръдния кош и врата. Дарителят беше предимно черен. Толкова дълбоко черно, че очите я заболяха да го гледа. На места мастиленочерното беше изпъстрено с кървавочервени петънца.
Ако не й се беше наложило да защитава Тоби, тя може би нямаше да има сили да погледне това нещо. То беше твърде странно и непознато, твърде неразбираемо. При неговия вид й се зави свят като от миризмата на азотен окис. Докара я до нервен смях, който беше опасно близо до пълната лудост.
Без да смее да свали очи от трупа и ездача му, защото се боеше, че в следващия миг те ще се окажат пред нея, Хедър бавно наведе-тубата с бензин към пода на площадката.
Върху гърба на мъртвеца, в сърцето на онази маса от пипала, сигурно имаше някакво централно тяло, подобно на сепия, което гледаше с блестящи нечовешки очи и изкривена уста. Но дори наистина да имаше такова, тя не го забеляза. Вместо това нещото приличаше на топка от пипала, които се огъваха, виеха и пълзяха. Макар че беше мек и желеобразен под кожата, Дарителят на моменти придобиваше остри форми и я караше да го сравнява с раците и омарите.
В колежа една нейна приятелка, Уенди Фелцър, се беше разболяла от рак на черния дроб. Тя беше решила да добави към методите на лекарите курс по самолечение чрез терапия на въображението. Уенди си представяше белите кръвни телца като рицари в блестящи доспехи и с вълшебни мечове, а рака като дракон. Тя медитираше по два часа на ден, докато не видеше в съзнанието си как всичките рицари убиват чудовището. Дарителят беше архитипът на всички видове рак, самото хлъзгаво и гнусно олицетворение на
