умират. И Тоби можеше да умре. Хедър. Всички те. Лутър Брайсън постоянно се беше шегувал, смееше се секунди преди към гърдите му да полетят куршумите.
Джак забърза след Харлан Мофит.
Вятърът беше студен.
Хълмът беше хлъзгав.
Денят беше суров и сив.
Докато се изкачваше по стръмния заден двор, Тоби си представи, че се намира в зелена лодка в студено черно море. Зелена, защото това беше любимият му цвят. На хоризонта не се виждаше никаква земя. Само неговата зелена лодка и той в нея. Морето беше старо, древно. Много, много старо и древно. Толкова старо, че беше станало като живо, можеше да мисли и да си иска своето. Морето искаше да се надигне от всички страни на зелената лодка и да я погълне. Да я замъкне хиляди метри надолу в мастиленотъмните води заедно с Тоби в нея. Десет хиляди метра, двайсет хиляди, надолу и надолу към място, в което няма никаква светлина, но се чува странна музика. В неговата лодка Тоби имаше чували с успокояващ прах, който беше взел от някой герой, сигурно от Индиана Джоунс, от И Ти или от Аладин. Май от Аладин, който го беше получил от Джина. Той започна да ръси праха в морето, докато малката му зелена лодка се носеше самотно. И макар че прахът изглеждаше лек и сребрист в ръцете му, по-лек и от перце, той ставаше много тежък, когато падаше във водата, но тежък по забавен начин. Магическият прах не потъваше, а се простираше по повърхността и правеше морето спокойно и гладко като огледало. Древното море искаше да се надигне и да погълне лодката, но Успокояващият прах го притискаше с тежестта си по- силно от желязо. В най-тъмните дълбини морето яростно бушуваше, разгневено от Тоби. Повече от всякога искаше да го убие, да го удави, да разбие тялото му в крайбрежните скали и рифове, да го носи във водите си, докато не се превърне в дребни песъчинки. Но не можеше да се надигне, не можеше. Беше спокойно на повърхността, мирно и спокойно, спокойно.
Сигурно Тоби се беше концентрирал толкова силно върху това да притиска Дарителя под себе си, че не му достигаха сили да изкачи хълма, макар че снегът не беше дълбок. Джак остави бензиновите туби, когато извървя две трети от пътя към високите гори, и пренесе Тоби до изградената от камък къща. Даде ключовете на Хедър и се върна за четирийсетте литра бензин.
Докато отново се върне при къщата на прислугата, Хедър беше отворила вратата. В стаите беше тъмно. Той така и не беше намерил време да открие причината за повредата в осветлението. Сега обаче знаеше защо Пол Йънгблъд не можа да включи електричеството в сградата в понеделник.
Обитателят вътре не желаеше те да влязат.
В стаите беше тъмно, защото прозорците бяха закопани с дъски и нямаше време сега да ги отковават. За щастие Хедър си беше спомнила за аварията в електричеството и дойде подготвена. От двата джоба на скиорския си костюм извади фенерчета.
Винаги всичко се свеждаше до това, помисли си Джак: до тъмни места. Мазета, пусти алеи, изоставени къщи, котелни помещения, стари складове. Дори когато едно ченге преследваше престъпник посред бял ден и преследването се водеше само на открито, накрая, когато застанеше лице в лице със злодея, то винаги ставаше на тъмно място. Сякаш слънцето не можеше да открие малкото парче земя, където ти и твоят потенциален убиец изпитвате съдбата си.
Тоби пръв влезе в къщата. Те го последваха. Момчето или не се боеше от мрака, или гореше от желание да извърши важното дело.
Хедър и Джак взеха по едно фенерче и туба бензин, като оставиха други две туби отвън пред вратата.
Харлан Мофит вървеше най-отзад с други две туби.
— Как изглеждат тези изроди? Дали са плешиви и с големи очи като тези, които Отвлякоха Уитли Стрийбър?
В необзаведения и неосветен хол Тоби се изправи срещу тъмна фигура. И когато фенерчетата им намериха с лъчите си какво стоеше пред момчето, Харлан Мофит получи отговор. Никакви плешиви човечета с големи очи. Не и симпатичните извънземни от филмите на Спилбърг. Разлагащо се тяло стоеше разкрачено, като се поклащаше, но нямаше опасност да падне на пода. И пак към гърба на трупа се беше прикрепило отвратително и отблъскващо същество, вкопчило се с няколко мазни пипала, проникнало в тлеещото тяло, сякаш се опитваше да се слее в едно с мъртвата плът. Беше тихо, но очевидно беше живо: под влажната и гладка като коприна кожа се забелязваше странно пулсиране. Върховете на някои от израстъците също потрепваха.
Мъртвецът, с който извънземното се беше обединило, беше старият приятел и партньор на Джак — Томи Фернандес.
Хедър твърде късно осъзна, че Джак още не е виждал някой от ходещите мъртъвци, яхнат от кукловода. Само тази гледка беше достатъчна да подкопае много от неговите схващания за латентно благородния — или поне неутрален — характер на Вселената и за неизбежното възтържествуване на правдата. Нямаше нищо благородно в начина, по който изглеждаха останките на Томи Фернандес — или в това, което Дарителят можеше да стори на нея, Джак, Тоби и останалата част от човечеството, докато още са живи, ако му се удадеше тази възможност. Зрелището беше още по-покъртително и мъчително, защото бяха осквернени останките на Томи, а не на някой непознат.
Тя отмести светлината на фенерчето от Томи и с облекчение видя, че Джак стори същото. Той не можеше да гледа дълго подобен ужас. Искаше й се да вярва, че въпреки всичко преживяно от него той щеше да си остане оптимист, което го правеше по-особен и специален за нея.
— Т’ва нещо трябва да умре — изрече студено Харлан. Той беше изгубил първоначалния си ентусиазъм и дързост. Вече не беше Ричард Драйфъс, който търсеше своята близка среща от трети вид. Най-зловещите и мистериозни образи на лоши извънземни, които евтините таблоиди и научнофантастичните филми предлагаха, се оказаха не просто глупави в сравнение с гротескната фигура, която стоеше пред тях в къщата на прислугата. Те бяха наивни, защото подобните описания на извънземна зла воля бяха като детски приказки в сравнение с безграничната омраза и мъчения, които тъмната и студена Вселена съдържаше в себе си.
— Трябва да умре веднага.
Тоби се отдалечи от тялото на Томи Фернандес и отиде в сенките.
Хедър го проследи с лъча на фенерчето.
— Скъпи?
— Няма време — отвърна той.
— Къде отиваш?
Те го последваха до задната част на тъмната къща, през кухнята, в това, което някога може би е било малко помещение за пране, но сега беше цялото в прах и паяжини. Останките от разложен плъх лежаха в единия ъгъл. Тънката му опашка се беше извила като въпросителен знак.
Тоби посочи към изцапаната жълта врата, която без съмнение някога е била бяла.
— В мазето — каза детето. — То е в мазето.
Преди да слязат надолу към нещото, което ги очакваше каквото и да беше то, те оставиха Фалстаф в кухнята и затвориха вратата на пералното помещение, за да не избяга оттам.
На него не му хареса.
Когато Джак отвори жълтата врата към абсолютната чернота, отзад се чу трескавото драскане с нокти на кучето по вратата.
Тоби последва баща си надолу по стълбите на мазето, като през това време се беше съсредоточил напрегнато върху онази малка зелена лодка в съзнанието си. Тя беше добре направена, не пропускаше вода, беше непотопяема. В нея бяха натрупани високи купчини с много чували Успокоителен прах. Достатъчно, за да се държи повърхността на сърдитото море гладка и тиха за хиляда години, без значение какво искаше то, без значение колко бушуваше и се вълнуваше в своите дълбини. Той плаваше по спокойния океан. Пръскаше от своята магическа сила. Слънцето грееше над него. Всичко беше така, както му харесваше, топло и сигурно. Древното море му показваше своите картини върху лъскавата си повърхност. Тези картини целяха да го уплашат и да го накарат да забрави да ръси от праха. Те представляваха майка
