— Побързай и се махай оттук! — извика той, докато качваше петдесет литра бензин по стълбите на мазето на горящата къща. През цялото време във въображението му изплуваха пламтящите реки от бензин пред бензиностанцията на Аркадян.
Отиде на верандата. Там пожарът още не беше достигнал. Никакви отражения от пламъците на втория етаж върху снега в задния двор. Огънят все още бушуваше предимно в предната част на постройката.
Тоби стоеше в своя червено-черен скиорски костюм пред стълбите на верандата с гръб към вратата. Малкото топче на качулката го караше да прилича на джудже.
До него беше кучето. То обърна масивната си глава, за да погледне към Джак, и помаха с опашка.
Джак остави тубите с бензин и приседна до сина си. Когато видя лицето на момчето, сърцето му се сви.
Тоби изглеждаше като Смъртта.
— Шкипере?
— Здрасти, татко.
В гласа му нямаше никакви чувства. Беше замаян като онази сутрин пред компютъра. Не погледна към Джак, а остана вторачен нагоре в къщата на прислугата, която се виждаше само когато капризният вятър раздухваше гъстия снегопад.
— Ти по средата ли си? — попита Джак, уплашен от треперещия си глас.
— Да. По средата.
— Планът струва ли си?
— Да.
— Боиш ли се от него?
— Да. Това е нормално.
— Какво гледаш?
— Синя светлина.
— Не виждам никаква синя светлина.
— В съня си.
— Видя синя светлина в съня си?
— В къщата на прислугата.
— Синя светлина в съня?
— Може и да не беше само сън.
— Значи там се намира?
— Да. Част от мен също.
— Част от теб се намира в къщата на прислугата?
— Да. Държи го притиснато.
— Не можем ли просто да го изгорим?
— Може би. Но трябва да хванем цялото.
Харлан изскочи на задната веранда с още две туби бензин.
— Жената вътре ми ги даде и каза да ги занеса отвън. Тя твоя съпруга ли е?
Джак се изправи.
— Да, казва се Хедър. Къде е тя?
— Слезе в мазето за още две, сякаш не вижда, че къщата гори.
В задния двор на снега вече започнаха да проблесват отраженията на пламъци, сигурно от основния покрив или от стаята на Тоби. Макар че пожарът още не се беше разпространил по стълбите надолу, скоро цялата сграда щеше да бъде погълната, когато покривът се срутеше върху помещенията от втория етаж и те на свой ред се срутеха върху тези под тях.
Джак тръгна към кухнята, но Харлан Мофит остави на земята тубите и го хвана за ръката.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита го той.
Джак се опита да се изскубне от него. Пълният брадат мъж беше по-силен, отколкото изглеждаше.
— Каза ми, че семейството ти е в опасност, че се намира в някакъв капан. А сега виждам, че семейството ти е опасността и подпалва собствената си къща.
От втория етаж се чу силно скърцане и звук на падане — на стена или под.
Джак извика:
— Хедър!
Той се освободи от хватката на Харлан и влезе в кухнята точно когато тя излизаше от мазето с още две туби. Той грабна една от тях и я упъти към задната врата.
— Сега излизай от къщата — заповяда й той.
— Това е — каза тя.
Джак спря пред закачалката, за да вземе ключовете за къщата на прислугата и последва Хедър навън.
Тоби вече беше тръгнал нагоре по хълма, газейки в дълбокия до коленете сняг. Вятърът беше издухвал снега към равнините в ниското между къщата и гората и на места беше оголил хълма.
Фалстаф не се отделяше от Тоби. Макар че бе при него отскоро, кучето го следваше вярно и предано като дългогодишен спътник в живота. Странно. Най-редките добродетели в характера — редки при хората и сигурно още по-редки при другите интелигентни раси във Вселената — се срещаха много често при кучетата. Понякога Джак се питаше дали създанието, сътворено по Божие подобие, не ходеше изправено, а имаше четири лапи и опашка.
Хедър взе една от тубите от верандата, като вече държеше една в другата ръка, и забърза в снега:
— Хайде!
— Ще запалиш къщата горе на хълма? — попита сухо Харлан Мофит, явно забелязал другата постройка.
— И се нуждаем от помощта ти. — Джак пренесе две от останалите туби до стълбите, като си даде сметка, че Мофит сигурно ги мисли за луди.
Брадатият мъж очевидно беше заинтригуван, но също така изплашен и нащрек:
— Вие, хора, да не сте луди, бе? Или не знаете, че има и по-добър начин да се отървете от термитите?
Нямаше как да му обяснят ситуацията по логичен и разбираем начин. Особено сега, когато за тях беше ценна всяка секунда. Затова Джак пое предизвикателството и реши да се гмурне направо надълбоко:
— Щом знаеш, че съм новият съсед тук, сигурно знаеш и че бях ченге в Ел Ей. Не някакъв си там сценарист с щури идеи. Просто ченге, блъскащо всеки ден, като теб. Сега може да ти прозвучи налудничаво, но ние водим битка срещу нещо, което не е от този свят. Нещо, което е дошло тук, когато Ед…
— Искаш да кажеш извънземни! — прекъсна го Харлан Мофит.
Можеше поне да помисли за някакъв евфемизъм, който звучи по-малко абсурдно, но той отвърна:
— Да. Извънземни. Те…
— Проклет да съм! — каза Харлан Мофит и плесна с месестия си юмрук в дланта на другата си ръка. После изрече:
— Знаех си, че рано или късно ще видя някое. Четях за тях през цялото време в „Нешънъл Инкуайърър“. И в книгите. Някои са добри извънземни, някои — лоши, а някои не можеш изобщо да ги разбереш. Също като хората. Тези май са наистина лоши нехранимайковци, а? Дошли са отгоре с корабите си, нали? Дяволите да го вземат! И аз да се окажа в същото време тук!
Той грабна последните две туби и слезе от верандата, след което тръгна нагоре по хълма през ярките отражения от огъня, които проблесваха като знамена-фантоми на белия сняг.
— Хайде, хайде — нека да им видим сметката на тези копелдаци!
Джак би се засмял, ако в този момент не се бореше за живота и психиката на сина си. Въпреки това той приседна за малко на покритите със сняг стъпала и едва се удържа да не се захили. Хуморът и смъртта вървяха ръка за ръка. Всяко ченге го знаеше. И тъй като животът беше абсурден, винаги имаше нещо смешно в каквато и преизподня да се намираше. Светът не се държеше на плещите на Атлас. Нямаше никакъв огромен мускулест здравеняк с чувство за отговорност. Светът балансираше на пирамида от клоуни, а те винаги се надсмиваха едни на други, правеха си майтапи и надуваха смешните си свирки. Но макар и да беше абсурдно, макар животът често да беше еднакво ужасно труден и забавен, хората продължаваха да
