Той запълзя по пода. Тя направи същото. Стигна вратата. Придърпа се към нея. Тоби беше до нея.
Зад тях сцената наподобяваше кошмар на побъркан човек: Дарителят се беше проснал на пода. Приличаше на някакъв непознат октопод, макар и странен, по-зъл от всичко, което някога е обитавало моретата на тази планета, с въжевидни пъргави пипала. Вместо да тръгне към нея и Тоби, той се опитваше да сглоби костите на разбития труп и отново да се закрепи за повредения скелет.
Тя натисна дръжката на вратата и рязко дръпна навътре.
Вратата не се отвори.
Беше заключена.
На рафта до леглото, радиобудилникът на Тоби се включи от само себе си. Секунда или две от него прогърмя усилена докрай рапмузика. После започна онази другата музика. Без ритъм и мелодия, странна, но хипнотична.
— Не! — викна тя на Тоби, докато се мъчеше с бравата, която упорито заяждаше. — Не! Кажи му „не“!
На другата врата от пламтящия коридор и през дима залитайки се появи първият Дарител. Той още се държеше по това, което беше останало от овъгления труп на Едуардо. Още гореше. Черното му тяло се беше смалило. Пожарът беше унищожил част от него.
Ключалката поддаде бавно, сякаш беше ръждясала. Бавно, бавно. После: щрак.
Но езикът на бравата се върна в процепа на рамката обратно, преди тя да успее да отвори вратата.
Тоби мърмореше нещо. Говореше, но не на нея.
— Не! — викна отново тя. — Не, не! Кажи му „не“!
С големи усилия Хедър отново отключи бравата и хвана здраво резето, но почувства, че вратата отново се заключва. Лъскавата медна дръжка неумолимо се изплъзваше между палеца и показалеца й. Дарителят. Това беше същата сила, която можеше да включи радиото. Или да съживи труп. Опита се да завърти дръжката с другата ръка, преди езикът отново да изщрака, но този път бравата беше като замръзнала. Тя се отказа. Избута Тоби зад себе си, подпря се на вратата и се изправи срещу двете създания. Без оръжие.
Камионът беше боядисан в жълто. По-голямата част от масивната стоманена рамка беше открита. Само мощният дизелов двигател и кабината на шофьора бяха затворени. Машината приличаше на голямо екзотично насекомо.
Шофьорът намали скоростта, когато забеляза, че по средата на пътя стои мъж. Джак обаче помисли, че той може да ускори отново веднага щом види пушката в ръцете му. Затова беше готов да се качи в движение.
Шофьорът обаче напълно спря машината. Джак изтича отстрани до мястото на кабината, извисяваща са на около три метра над земята.
Камионът имаше високи метър и половина гуми. Гумата им изглеждаше по-тежка и твърда от верига на танк. А и човекът горе сигурно нямаше да отвори вратата и да слезе долу, за да си побъбрят. Щеше да свали прозореца, да се държи на разстояние и да си кажат няколко думи, надвиквайки се с вятъра. Ако чуеше нещо, което нямаше да му хареса, щеше да натисне педала на газта. Ако на шофьора не му се слушаше, Джак беше готов да се качи до вратата и да направи, каквото трябва, за да установи контрол над камиона.
За негова изненада шофьорът отвори вратата широко, наведе се и погледна надолу. Беше пълничък брадат мъж с дълга коса и шапка а ла Джон Диър. Той се провикна, за да заглуши вятъра и двигателя:
— Проблем ли има?
— Семейството ми се нуждае от помощ!
— Каква помощ?
Джак дори не си и помисляше да обяснява за срещи с извънземни.
— Могат да умрат, за Бога!
— Да умрат? Къде?
— Ранчо Куотърмас.
— Ти ли си новият?
— Да!
— Качвай се!
Мъжът дори не го попита защо носи пушка. Сякаш всеки в Монтана можеше да се разхожда едва ли не навсякъде с пушка-помпа. Какво пък, сигурно беше така.
Хванал пушката с една ръка, Джак се покатери в кабината. Внимаваше къде стъпва и беше достатъчно умен да не се опитва да скача като маймуна. По някои части на каросерията се беше образувал лед. Той се подхлъзна няколко пъти, но не падна.
Когато Джак стигна до отворената врата, шофьорът се протегна да вземе пушката му и да я сложи вътре. Той му я подаде, макар за миг да си помисли, че без мосберга ще получи ботуш в гърдите и ще бъде съборен на пътя.
Шофьорът обаче беше добър самарянин. Той подпря пушката и каза:
— Това не е лимузина, има само едно място. Ще ни е малко тясно. Ще трябва да се свиеш зад мен.
Пространството между седалката на шофьора и задната стена на кабината беше по-малко от шейсет сантиметра на метър и половина. Таванът беше нисък. На пода бяха поставени няколко правоъгълни кутии с инструменти и той трябваше да дели оскъдното място с тях. Шофьорът се наведе напред, а Джак се мушна първо с главата напред, след което издърпа и краката си. Беше нещо като полулежащ на едната си страна и полуседнал.
Шофьорът затвори вратата. Камионът продължаваше да бръмчи, а вятърът да свири.
Ако Джак се наведеше леко напред, можеше да говори направо в ухото на своя спасител.
— Добре ли си? — попита го шофьорът.
— Да.
Вътре в кабината не се налагаше да викат, но въпреки това трябваше да говорят високо.
— Толкова е тясно тук — започна шофьорът. — Може и да сме непознати в момента, но докато стигнем там, вече ще си знаем и кътните зъби като новобрачна двойка. — Той включи на скорост. — Ранчо Куотърмас, основната къща?
— Точно така.
Шофьорът бавно подкара камиона напред. Снегоринът издаде студен стържещ звук, когато докосна асфалта.
Вибрациите на двигателя се пренесоха и в кабината дълбоко в костите на Джак.
Без оръжие. С гръб към вратата за стълбите.
През дима в коридора се виждаше огънят.
На прозорците сняг. Студен сняг. Път за бягство. Безопасност.
Трябва да разбие прозореца. Няма да има време да го отваря. Направо да скочат през него и да се претърколят на поляната. Опасно е. Но може и да стане. Освен, че Дарителят нямаше да им позволи да стигнат далеч и щеше да ги хване в примката на пипалата си.
Вулканичният изблик от звуци по радиото беше оглушителен. Хедър не можеше да се съсредоточи и да мисли.
Ритривърът до нея трепереше, тракаше с оголени зъби към демоничните фигури, които ги заплашваха, макар да знаеше добре като нея, че не би могъл да ги защити и да ги спаси.
Когато видя как Дарителят улови кучето и го хвърли, а после грабна Тоби, Хедър беше открила, че държи в ръката си 38-калибровия револвер, без да си спомня да го е вадила от кобура. В същото време, също без да осъзнава, беше пуснала тубата с бензин. Сега тя стоеше от другата страна на стаята, далеч от нея.
Бензинът и без това не беше от голяма полза. Едно от създанията вече цялото беше обхванато от огъня, но това не го спираше.
Горящото тяло на Едуардо се беше превърнало в овъглени кости и цвърчаща плът. Косата и дрехите бяха станали на пепел. А и от Дарителят, закачен по скелета, не беше останало много. И въпреки това
