също зашепна. Дори и да бяха наблизо, и да ги наблюдаваха, тя бе убедена, че гадините не разбират английски. Със сигурност учените от „Биоломек“ си имаха граници. И въпреки всичко това тя прошепна:
— Ще се върнем в къщата…
— Но те може би точно това искат.
— Може би, но трябва да се опитам да се обадя по телефона.
— Те са му видели сметката.
— Може би да, а може би не. Та колко умни могат да бъдат!
— Достатъчно, че да повредят колата.
9
Отвъд оградата се простираше голо поле, а в далечината се виждаше горичка.
Вероятността да открият плъховете сега бе нищожна. Мъжете се разпръснаха из полето на групи от по двама-трима, без да са сигурни, че от плячката им са останали някакви следи, незаличени от бурята. Дори в хубаво време, в слънчев и сух ден щеше да е почти невъзможно да открият в полето такива малки животни като плъховете.
Бен Парнъл взе четирима мъже и отиде в края на ливадата, където щяха да започнат отделно претърсване с помощта на хрътката. Кучето се казваше Макс. Беше здраво едро животно с огромни, увиснали уши и смешна муцуна, ала нямаше нищо забавно в начина, по който подхождаше към преследването — Макс беше сериозен и нетърпелив. Водачът му Джо Хокнър му беше дал да подуши буркан, пълен с изпражненията на животните и трева от клетката им, и хрътката не бе харесала аромата. Ала миризмата сигурно бе толкова наситена и странна, че явно беше лесна за проследяване и Макс, който бе ловно куче, беше готов да даде всичко от себе си въпреки снега и вятъра.
За около две минути надуши следата в буците кал край един незатрупан от снега храст. Опъвайки се на каишката си, Макс повлече Хокнър в гората. Останалите ги последваха.
10
Мег пусна Дуфъс да излезе от колата и тримата се запътиха към голямата врата на плевнята, през която вятърът довяваше колони от сняг, наподобяващи призраци, закъснели за лова. Виелицата бе побесняла още повече, вятърът шумно тракаше по покрива на сградата, отвявайки и запращайки няколко керемиди в нощта. Гредите проскърцаха и вратата на второто ниво заскрибуца на несмазаните си панти.
— Томи, ти ще останеш на верандата, а аз ще отида до телефона. Ако не работи, ще… се придвижим до шосето и ще спрем някоя кола.
— В тази буря няма никакви коли.
— Все ще има някой снегорин или камион за въглища.
Томи се спря на прага на плевнята и каза:
— Мамо, до „Блек Оук“ е почти километър. Не съм сигурен, че мога да стигна дотам с тоя гипс в бурята дори и да ми помагаш. Вече и без това съм уморен, а здравият ми крак се натовари прекалено. А дори и да успея, ще отнеме много, много време.
— Ще успеем и е без значение за колко време. Знам, че те няма да ни последват във виелицата. Навън ще сме в безопасност, поне от тях — успокои го Мег и изведнъж се сети за шейната му.
— Мога да тегля шейната до пътя!
— Какво? Как да ме дърпаш?
Мег рискува и остави Томи с Дуфъс, за да изтича обратно в плевнята и да вземе от северната част на помещението шейната на момчето, закачена на стената до мотиката, лопатата и греблото. Без да оставя пушката, тя бързо откачи шейната и я пренесе до входа, където я чакаха Томи и лабрадорът.
— Ама, мамо, вече съм прекалено тежък.
— Не съм ли те разхождала с шейната стотици пъти досега?
— Да, но това беше преди години, когато бях малък.
— И сега не си толкова грамаден, каубой. Хайде.
Мег беше доволна, че се сети за шейната. Тя имаше едно огромно предимство пред тази чума на модерните технологии. Беше майка, защитаваща детето си и това я правеше сила, срещу която кошмарните изчадия на „Биоломек“ трябваше да се замислят, преди да се нахвърлят.
Извади шейната на снега и помогна на Томи да седне на нея.
Той се настани и опря здравия си крак в напречната летва. Гипсираният му крак беше бос — само дебел вълнен чорап, сега мокър и полузамръзнал, покриваше пръстите на момчето; Томи успя да натика и този си крак пред напречната летва. Хвана се за страничните ръкохватки и вече нямаше опасност да падне.
Дуфъс нетърпеливо обикаляше около тях, докато малкият му господар се настаняваше на шейната си. Той излая на няколко пъти, обърнат към обора зад гърбовете им, ала всеки път, когато Мег се обръщаше назад, не забелязваше нищо обезпокояващо.
Взимайки в ръка дебелото найлоново въже, Мег се помоли горещо телефонът в къщата да работи, за да се обади за помощ. Тя издърпа Томи през големия двор. На някои места плъзгачите заораваха през тънката снежна покривка в замръзналата земя отдолу и придвижването бе трудно. Там, където снегът беше натрупал повече или пък земята бе заледена, шейната се плъзгаше като по масло и това вдъхваше надежда на Мег, че ще успеят да се доберат до шосето, преди свирепите вихри да я повалят.
11
Шубракът в гората не бе гъст и очевидно плъховете се бяха възползвали от дирите на елен, за да се придвижват по-бързо. Хрътката дърпаше водача си напред, без да спира, превеждайки хората по местата, откъдето бяха минали гадините. За щастие преплетените вечнозелени дървета бяха попречили на снега да навее под дърветата, което само улесняваше работата на хората и бе направо благословия за късите крака на Макс. Бен очакваше хрътката да вие и да лае, както във филмите с Богарт и Кагни, но кучето само сумтеше и душеше.
Бяха изминали около половин километър извън границите на лабораториите, препъвайки се по неравната земя, често стряскани от внезапните сенки, прелитащи пред подскачащите лъчи на фенерите, когато Бен се досети, че плъховете въобще не са тръгнали да си копаят убежища в гората. Ако бяха имали такива намерения, щяха да започнат да ровят малко след като са навлезли сред укритието на дърветата. Но те бяха продължили, търсейки нещо по-добро от дом в полето, и това си беше логично, след като не бяха диви плъхове, съвсем не. Бяха отглеждани поколения наред в лаборатории и живееха в клетки с храна и вода, достъпни по всяко време. В гората щяха да са загубени, какъвто и ум да имаха, затова бяха продължили похода си напред с надеждата да открият място, обитавано от хора, преди изтощението и студът да ги хванат натясно.
Ферма „Каскада“.
Бен си спомни привлекателната жена в джипа — кестенява коса, очи като бадеми, лунички по нослето. Момченцето на задната седалка беше с гипсиран крак, беше девет-десетгодишно и напомняше на Бен за дъщеря му Мелиса, която бе на девет години, когато загуби ужасяващата битка с рака. Момчето имаше онова невинно изражение и уязвимостта, които бе имала и дъщеричката му и които бяха направили толкова трудно да бъде свидетел на гибелта и. Тогава на пътя, взирайки се през прозореца на майката, Бен им беше завидял че имат нормален живот, че любовта и семейството им не бяха пострадали от прищевките на съдбата.
Сега, крачейки из храсталака зад шериф Хокнър и зад кучето, Бен бе обзет от ужасното чувство, че плъховете, които са избягали от „Биоломек“ часове, преди да падне снегът, са се отправили към ферма „Каскада“ — най-близката сграда, обитавана от хора, над които сега бе надвиснала смъртна опасност. Ласитър. Така се казваха те. Бен бе абсолютно сигурен, че гризачите са се настанили в дома на Ласитър.
„Враждебни“ — беше казал за тях Джон Ейкъф. Невероятно враждебни. Свирепо, неотслабващо, дяволски враждебни.
