— Спрете! Чакайте! Спрете! — изкрещя Бен.
Хокнър задържа Макс и цялата група спря на една полянка, заобиколена от брулените от вятъра дървета. Експлозийки димящ въздух излитаха от устите и ноздрите на мъжете, които се обърнаха да изгледат въпросително Бен.
— Стив, върни се на главната порта. Качи мъжете на камиона и вървете във ферма „Каскада“. Знаеш ли я?
— Да, следващата къща нагоре по „Блек Оук“.
— Бог да е на помощ на тези хора, но аз съм напълно убеден, че плъховете са отишли там. Това е единственото място, което е топло и е достатъчно близо. Ако не са се приютили във фермата, значи ще умрат в тази буря, а не вярвам да ни излезе късметът и времето да им види сметката.
— Тръгвам — каза Стив и им обърна гръб.
Бен се обърна към заместник-шериф Хокнър и каза:
— Добре, да вървим. И да се надяваме, че греша.
Хокнър отпусна каишката на Макс. Този път, когато попадна отново на следите, кучето изви веднъж, дълго и протяжно.
12
Когато издърпа шейната до стъпалата на верандата, Мег усети, че сърцето и тупти почти болезнено в гърдите, а гърлото и се бе сковаяо от ледения въздух. Вече не беше така оптимистично настроена и не знаеше дали ще успее да дърпа Томи по целия път до „Блек Оук“. Щеше да бъде относително лесно да го направи, ако бурята бе отминала, ала сега трябваше да се справи не само с тежестта на момчето, но и със свирепия вятър. На всичкото отгоре плъзгачите на шейната не бяха смазани и подготвени за пързаляне и ръждата по тях увеличаваше триенето.
Дуфъс вървеше близо до шейната, приведен, за да се опази от вихрушката. Трепереше силно. Козината му бе покрита със сняг. На меката, кехлибарена светлина от кухненските лампи Мег виждаше мъничките, лъскави ледени висулки, висящи от козината на кучето.
Томи беше по-добре от Дуфъс. Беше си сложил качулката и се бе привел напред, предпазвайки лицето си от жилещия вятър. Ала нито той, нито Мег, носеха топло бельо, пък и двамата бяха с дънки, а не с дебели грейки. По време на дългото пътуване от фермата до „Блек Оук“ вятърът щеше да отнеме голяма част от телесната им топлина.
Мег отново се замоли телефонът да работи.
Томи я погледна изпод качулката на якето си и личицето му бе мрачно. Надвиквайки бурята, Мег му каза да я чака там (като че ли можеше да прави нешо друго) и му обеща да се върне до две минути (макар и двамата да знаеха, че вътре може да и се случи нещо ужасно).
С пушката в ръка тя изкачи стъпалата на верандата и предпазливо отвори вратата. В кухнята беше пълна бъркотия. Пакети с храна бяха извлечени от шкафовете и разкъсани, а съдържанието им беше разпиляно по пода. Няколко вида корнфлейкс, захар, брашно, царевично брашно, бисквити, курабийки, спагети и макарони бяха смесени със счупени стъкла от бурканите с кисели краставички, сосове за спагети, череши, маслини и ябълково пюре.
Разрушението бе плашещо, понеже без съмнение бе плод на нечовешка ненавист. Плъховете не бяха разкъсали кутиите и пакетите, нито бяха изпочупили бурканите, за да се нахранят. Гадините бяха толкова враждебни към хората, че разрушаваха собствеността им само заради удоволствието от това, пирувайки из останките както таласъмите от древните митове са се радвали на белите, които причинявали.
Тези чудовища обаче бяха създадени от човека. В какъв свят живееха, след като хората сами си създаваха таласъми? Или пък светът винаги си е бил такъв?
Мег не виждаше и следа от плъховете, причинили неразборията в кухнята, никакви движения не се забелязваха и по затъмнените рафтове, никакви извиващи се телца край стените или отломките. Мег внимателно пристъпи и влезе в къщата.
Мразовитият вятър нахлу с нея, избухвайки през вратата като водна струя под налягане. Бели облаци от брашно и святкащи миниатюрни торнада от захар се защураха из стаята, а някои от по-тежките парчета, като ядки и начупени спагети, също полетяха. Боклукът и начупените стъкла скърцаха под ботите и, докато тя предпазливо се придвижваше към телефона на стената близо до хладилника.
Три пъти зърна движение по ъглите на стаята и бе убедена, че са плъховете, затова се извърташе и насочваше дулото на пушката натам. Ала винаги се оказваше, че е насочила оръжието към празна кутия стафиди или парче от опаковката на курабийки, понесено от вятъра.
Стигна до телефона и вдигна слушалката. Нямаше сигнал. Нямаше линия или заради бурята, или заради плъховете.
Мег нещастно остави слушалката на вилката, когато вятърът внезапно утихна. И тогава тя усети някаква миризма. Газ. Не, не газ, нещо друго. Нещо като… бензин. Нафта. В главата и зазвъняха тревожни звънчета.
Сега, когато студеният вятър вече не се вихреше из кухнята, Мег осъзна, че къщата вони на нафта от мазето, където се намираха връзките между резервоара и пещта за парното. Беше се напъхала право в капана. Тези подобни на плъхове чудовища бяха толкова зли, че бяха готови да унищожат къщата, която ги подслоняваше, само и само да убият човека вътре. Мег се отдалечи от телефона и тръгна към вратата.
През решетката на вентилационната система се чуваше мекото, глухо и познато „трак-цък-вууп“ от автоматичния превключвател на парното — излизаха искрите за запалване на отоплителната система.
За част от секундата, преди Мег дори да успее да пристъпи, къщата се взриви.
13
Бен следваше заместник-шерифа и хрътката, а тримата мъже вървяха след Бен, докато най-накрая всички стигнаха северния край на гората и видяха далечните светлини на къщата на семейство Ласитър, замрежвани от падащия на парцали сняг. „Каскада“ беше на около двеста метра през голямата поляна.
— Знаех си. Точно там са отишли — каза Бен.
Замисли се за момчето и жената в джипа и го обзе силно чувство на вина, родено не само заради службата му към „Биоломек“. В продължение на две години той бе живял с усещането, че проваля собственото си дете Мелиса, защото не можеше да я избави от фаталната болест — неоправдано угризение, понеже той не бе нито лекар, нито притежаваше знанието, за да и помогне. Но дълбокото чувство за вина не можеше да бъде изкоренено. Бен винаги се бе грижил за другите — добродетел, която понякога се превръщаше в проклятие. Сега, докато гледаше към къщата, го завладя отчаяната нужда да помогне на жената и детето и на останалите членове на семейството им.
— Хайде — подкани той хората си.
Хокнър разтваряше леко одеяло.
— Вие вървете — каза той, коленичейки и завивайки кучето си с одеялото. — Кучето ми има нужда да се стопли. Не може да издържи дълго на такова време. Щом се постопли, ще ви настигнем.
Бен кимна, обърна се и едва бе направил две крачки, когато къщата срещу него избухна. Жълто- оранжевият блясък бе последван от силна ударна вълна, ниският и зловещ гръм не само се чу, но мъжете направо го почувстваха в телата си. Пламъци избухнаха през избитите прозорци и облизаха стените.
14
Подът се огъна, поваляйки Мег, после се върна на мястото си, а тя падна по лице сред разкъсаните пакети и стъклата. Експлозията изкара въздуха от дробовете и, а звукът от взрива временно я оглуши. Ала инцидентът не я дезориентира дотолкова, че да не забележи огъня, пълзящ по стените и напредващ по пода с ужасяваща бързина, сякаш беше живо същество, решено да и отреже пътя към вратата.
Докато се изправяше на колене, забеляза, че по ръката и има кръв. Беше се порязала на някои от счупените стъкла. Раната не беше опасна, но беше достатъчно дълбока, че да я боли. Обаче болка не усещаше, сигурно защото беше изпаднала в шок.
