фъртуната, вдъхваше усещане за покой. В северния край на двора се извисяваха пет голи явора с клони, пронизващи нощта, а вятърът покриваше твърдата им кора със сняг.
На сутринта двамата с Томи можеха да се окажат затрупани. Всяка зима се случваше да затворят „Блек Оук“ за един или два дни. Да бъдеш откъснат от цивилизацията за кратко време не бе непременно неудобство, имаше си своите предимства.
Въпреки тайнствената си красота нощта беше груба. Мъничките зрънца сняг жилеха лицето и.
Щом повика Дуфъс, той се появи иззад къщата: приличаше на призрак заради снежния воал. Кучето сякаш се носеше над земята, сякаш не беше живо същество, а тъмно привидение. Беше изплезило език и размахваше опашка, очевидно студът и снегът не го безпокояха.
Мег отвори кухненската врата. Томи все още седеше край масата. Зад гърба и Дуфъс спря на най- горното стъпало на верандата.
— Хайде, момче, навън е много студено.
Лабрадорът изскимтя, сякаш се боеше да се прибере в къщата.
— Хайде, хайде. Време е за вечеря.
Дуфъс колебливо изкачи стъпалото и прекоси верандата. Опря глава на прага на вратата и подозрително заразглежда кухнята. Подуши топлия въздух и потрепери. Мег игриво подритна кучето. То я погледна укорително и не помръдна.
— Хайде, момче. Беззащитни и сами ли ще ни оставиш тук? — попита Томи от мястото си край масата.
Дуфъс сякаш разбра, че ще загуби доброто си име, и с неохота премина през прага.
Мег влезе в къщата и затвори вратата.
Откачи хавлията на кучето от закачалката на стената и заплашително го предупреди:
— Не смей да се тръскаш, преди да съм те подсушила, пес такъв.
Кучето обаче енергично се изтръска, разпръсквайки стопен сняг по шкафовете и по лицето на Мег, която се навеждаше да го изсуши.
Томи се засмя и животното го погледна въпросително, от което на момчето му стана още по-смешно. Накрая Мег също се зарази от смеха на сина си и се усмихна. Настроението на лабрадора моментално се оправи. Дуфъс гордо изправи глава, осмели се да помаха с опашка и отиде при Томи.
Когато Мег и Томи се бяха прибрали вкъщи, явно все още са носели напрежение и страх заради катастрофата, която едва избегнаха на трудния завой на „Блек Оук“. Може би техният ужас бе усетен от Дуфъс, както и смехът им бе успял да повдигне духа му. Кучетата са особено чувствителни към човешките настроения, а Мег не виждаше друго обяснение за поведението на лабрадора.
4
Прозорците бяха замръзнали. Вятърът виеше, сякаш се беше засилил да изстърже планетата до големината на луна, после колкото астероид и най-накрая колкото прашинка. На фона на мрака и виелицата навън къщата изглеждаше още по-уютна. Мег и Томи вечеряха спагети в кухнята.
Дуфъс вече не се държеше така странно както по-рано, но още не беше на себе си. Повече от всякога той искаше да бъде с тях, дори отказа да яде сам. Смаяна и изненадана, Мег наблюдаваше кучето, докато то избутваше с нос чинийката си с „Педигрипал“ близо до стола на Томи.
— Следващия път — каза момчето — ще си поиска стол и чиния.
— Първо обаче ще му се наложи да се научи да се храни с вилица. Мразя, когато я хваща от обратната страна.
— Ще го изпратим на училище за изискани обноски — каза Томи, навивайки дългите спагети около вилицата си. — Може би ще се научи да стои на задните си крака и да ходи като човек.
— Да, обаче когато свикне да стои прав, ще иска да се научи да танцува.
— Направо ще ги побърка в балната зала.
Двамата се ухилиха един на друг. Мег се радваше на близостта, която се пораждаше между нея и сина и когато се шегуваха. През последните две години Томи беше прекалено мрачен и рядко беше в настроение за шеги.
Дуфъс лежеше на пода пред чинийката си и си ядеше „Педигрипала“, но не с обичайната лакомия. Той изискано си гризваше и често повдигаше глава, наостряйки клепналите си уши, вслушан във воя на вятъра зад прозорците.
По-късно, докато Мег миеше чиниите, а Томи седеше на масата и четеше приключенски роман, Дуфъс внезапно излая и уплашено скочи на крака. Застана скован, втренчен в шкафчетата в другия край на стаята, между хладилника и вратата на мазето.
Мег тъкмо щеше да каже нещо, за да успокои кучето, когато чу някакво шумолене вътре в шкафовете.
— Мишка! — с надежда предположи Томи, който мразеше плъховете.
— Струва ми се, че е нещо по-голямо от мишка.
И преди бяха имали плъхове. В края на краищата живееха във ферма, която гризачите обичаха заради храната на добитъка, която някога е била складирана в обора. И макар че сега плевнята приютяваше само джипа и въпреки че плъховете си бяха потърсили препитание другаде, те се връщаха всяка зима, сякаш славата на ферма „Каскада“ като рай за гризачите все още се предаваше от поколение на поколение.
От затвореното шкафче се чуваше яростно драскане на нокти, после и тупване, все едно нещо се бе преобърнало, а след това и непогрешимият звук от дебелото тяло на плъх, криволичещо из лавиците, бутащо консервираните храни, щом преминаваше покрай тях.
— Наистина е голям — каза Томи, ококорил очи.
Вместо да се разлае, Дуфъс заекимтя и хукна към другия край на кухнята, колкото се може по-далеч от царството на плъховете. Обикновено лабрадорът ставаше нетърпелив да започне преследване на гризачите, въпреки че нямаше особен успех със залавянето им.
Мег избърса ръце в кърпата и отново се зачуди защо кучето е толкова изплашено. Отиде до шкафа. Имаше три вратички. Тя се наведе над средната и се ослуша. Нищо.
— Отиде си — прошепна след дълго мълчание.
— Ти ще го отвориш, нали? — попита Томи, когато Мег хвана дръжката на вратичката.
— Разбира се, че ще го отворя, слънчице. Знам, че е отвратително и гнусно, но животинчето поне не е опасно. Няма по-страхливо същество от плъха.
Мег почука по шкафчето, за да се увери, че е подплашила гадното нещо, в случай че то все още е там. Отвори средната вратичка, видя, че всичко е наред, коленичи и отвори и долните вратички. Няколко консерви бяха преобърнати. Една неотворена кутия солени бисквити беше надъвкана и отворена, а бисквитите липсваха. Дуфъс изскимтя.
Мег се пресегна над най-ниската лавичка и разбута складираните храни. Извади няколко кутии макарони и ги сложи на пода край себе си, опитвайки се да надзърне към задната стена на шкафчето. Светлината от кухненската лампа бе достатъчна да се види изгризаната от плъхове шперплатова задна стена. През дупката нахлуваше студ. Мег се изправи, отупа прашните си ръце и каза:
— Ами да, на гости определено не ни е дошъл Мики Маус. Имаме главна буква П и още по-главни Л, Ъ и Х. Най-добре е да извадя капаните.
Когато майка му се изправи пред вратата на мазето, Томи попита:
— Нали няма да ме оставиш тук сам?
— Миличък, просто ще взема капаните.
— Ама…, ами ако плъховете се появят, докато си долу?
— Няма. Те обичат да стоят на тъмно.
Момчето се изчерви, засрамено от страха си:
— А сам… с този крак… няма да мога да се махна, ако дойде при мен.
Мег го разбираше. Опита се да поразсее страха му:
— Няма да дойдат при теб, моряче. Плъховете се страхуват от нас повече, отколкото ние от тях.
Тя включи осветлението в мазето и слезе долу, оставяйки Томи с Дуфъс. Помещението се осветяваше от две прашни крушки. Мег намери два тежки капана на рафта: със стоманените си шипове бяха направо
