Кучето се опита да изръмжи на незнайния човек зад вратата, но само изскимтя.
Мег неохотно, но смело тръгна към трапезарията и непохватно заопипва за електрическия ключ. Щракна го. Осемте стола бяха подредени около масата стил кралица Ана; чиниите блестяха меко зад витрината на големия бюфет за порцелан — всичко си бе на място. Мег бе очаквала да завари крадец.
Дуфъс остана в кухнята. Той не се плашеше лесно и въпреки това нещо го бе стреснало. При това силно.
— Мамо?
— Стой тук.
— Какво има?
Мег продължи да включва лампите една по една, претърси гостната и пълния с книги кабинет. Поглеждаше в килерите и в гардеробите, и зад по-масивните мебели. Горе имаше пушка, но не искаше да отиде да я вземе, докато не се убеди, че Томи е сам долу.
Откакто Джим беше починал, Мег се държеше параноично по отношение на здравето и безопасността на сина си. Съзнаваше го, признаваше си го, но не можеше да се промени. Всеки път, когато той настинеше, тя се ужасяваше, че ще хване пневмония. Когато се порежеше, колкото и малка да бе раната, тя се страхуваше от кръвотечението, сякаш загубата на една чаена лъжичка от кръвта ка Томи, щеше да доведе до смъртта му. Когато той падна от едно дърво и си счупи крака, Мег за малко да припадне. Ако загубеше Томи, когото обожаваше с цялото си сърце, тя щеше да загуби не само сина си, но и онази частичка от Джим, която живееше чрез детето. Мег Ласигър много повече се страхуваше за близките си отколкото за себе си.
Боеше се, че Томи може да загине в катастрофа или от някоя болест, но въпреки че си бе купила пушката за защита, никога не и бе хрумвало, че момченцето и може да стане жертва на престъпление. Престъпление. Звучеше и толкова мелодраматично, толкова глупаво. В края на краищата това бе провинцията, освободена от насилието, типично за живота в Ню Йорк.
Ала нещо бе притеснило иначе буйния лабрадор — порода, известна със смелостта и куража си. Ако не крадец — тогава какво?
Тя влезе в коридора и се загледа към тъмните стълби. Включи осветлението на втория етаж.
Собственият и кураж бе на изчерпване. Мег беше претърсила първия етаж, уплашена за живота на Томи, без да се бои за себе си. Сега започваше да се чуди какво ще прави, ако наистина попадне на някой непознат.
Отгоре не се чуваше нищо. Мег можеше да долови само воя и съскането на вятъра. Въпреки всичко обаче я връхлетя усещането, че не трябва да се качва на горния етаж.
Може би най-добре щеше да е да се върнат с Томи в джипа и да отидат до най-близките съседи, които живееха на цял километър нагоре по пътя. Оттам щеше да се обади на шерифа и да го помоли да проверят къщата от тавана до мазето.
От друга страна, пътуването във виелицата можеше да бъде опасно дори в стабилния джип.
Без съмнение, че ако горе имаше някого, Дуфъс щеше да лае яростно. Кучето се държеше малко умърлушено, но не бе страхливо. Може би не беше уплашено. Може би не бе разчела правилно знаците. Увесената му опашка, свитите уши, сведената глава и треперенето можеха да бъдат болестни симптоми.
— Не ставай страхливка — ядоса се тя и бързо изкачи стълбите.
Коридорът горе беше пуст.
Мег отиде в спалнята си и извади изпод леглото си пушката — късоцевна „Мосберг“ дванайсети калибър. Беше идеалното оръжие за защита на дома — достатъчно мощно, че да възпре убиец. За да го използва, не бе необходимо да бъде стрелец, защото разпръсващият сачмите механизъм гарантираше попадение, стига човек да се прицелеше в нападателя. Освен това с тази пушка тя можеше да покоси престъпника, без да се налага да го убива. Не искаше да убива никого. Всъщност Мег мразеше оръжията и ако не се притесняваше за Томи, никога нямаше да си купи пушката. Разгледа стаята на сина си. Там нямаше никого. Двете спални в дъното на къщата бяха съединени чрез широк свод, за да се превърнат в ателие. Платното, стативът и белите емайлирани шкафчета си бяха така, както ги беше оставила. Никой не се спотайваше и в двете бани. Кабинетът на Джим, който Мег изследва последен, също беше пуст. Явно наистина не бе разбрала правилно поведението на лабрадора и сега се чувстваше малко глупаво заради параноята си.
Свали пушката и поостана в кабинета на Джим, за да се съвземе. След смъртта му бе оставила стаята непроменена, за да използва компютъра му да пише писма и да води семейните сметки. Всъщност причините да остави нещата му непокътнати бяха сантиментални. Кабинетът и помагаше да си припомня щастието, което Джим беше изпитвал, докато пишеше последния си роман. У съпруга и имаше нещо момчешко, когато бе възбуден и радостен заради някоя история, заради зародилата се нова идея. След погребението Мег идваше от време на време тук и сядаше, потънала в спомени за Джим.
Често след загубата му тя се чувстваше като в капан, сякаш със смъртта му се беше затръшнала някаква врата и Мег бе останала затворена в малка схлупена стаичка, без ключ да си отвори и без прозорец, през който да избяга.
Възможно ли бе да започне живота си отново, да открие щастието, след като се бе разделила с мъжа, когото обичаше толкова силно? Онова, което бяха имали с Джим, беше идеално. Възможно ли беше която и да е бъдеща връзка да се равнява на тяхната?
Мег въздъхна, загаси лампата и затвори вратата след себе си. Прибра пушката обратно в стаята си.
Докато вървеше към стълбите, я обхвана натрапчивото чувство, че някой я наблюдава. Усещането бе толкова силно, че тя се обърна, за да огледа коридора. Беше пуст.
Пък и тя бе прегледала навсякъде. Беше убедена, че с Томи са сами в къщата.
„Просто си изнервена заради онзи идиот на «Блек Оук», който караше така, сякаш е безсмъртен.“
Когато се върна в кухнята, Томи продължаваше да си седи на стола, на който го бе оставила.
— Какво има? — разтревожен попита той.
— Нищо, слънчице. Заради поведението на Дуфъс реших, че може да има крадец вкъщи, но тук никой не е влизал.
— Дуфъс счупил ли е нещо?
— Не. Поне аз не забелязах.
Черният лабрадор вече не се мъкнеше с наведена глава. Беше спрял да трепери. Сега седеше на земята край стола на Томи и когато Мег влезе в стаята, се изправи, затопурка към нея и зарови муцуна в ръката и. После отиде до вратата и задраска с лапа по нея, с което даваше знак, че иска да излезе навън и да се облекчи.
— Ще преместя джипа. Свали си якето и ръкавиците, но не ставай от стола, преди да съм ти донесла патериците — рече тя на Томи.
Мег отново обу ботите си, излезе навън, последвана от кучето. Бурята вилнееше с пълна сила. Снежинките бяха станали малки и твърди като песъчинки. Без страх от виелицата Дуфъс се втурна в двора. Мег паркира джипа в плевнята, която им служеше като гараж. Когато слезе от колата, погледна към едва забелязващите се в мрака тавански греди — те скърцаха и тракаха под напора на вятъра, Мястото миришеше на бензин и машинно масло, ала дори след всичките тези години сладникавата миризма на сено и добитък все още не бе изчезнала.
Докато измъкваше патериците на Томи от задната седалка, Мег отново бе обхваната от плашещото усещане, че някой се е втренчил в нея, косъмчетата по врата и настръхнаха — беше сигурна, че някой я наблюдава. Тя разгледа тъмното помещение, осветявано единствено от мъждивата крушка на незатворената врата на колата. Като нищо някой можеше да се крие в един от конските боксове, разположени край южната стена. Някой можеше да я дебне и от горното ниво. Ала Мег не успя да открие никакви признаци за чуждо присъствие, които да потвърдят подозрението и.
— Мег, прекалено много трилъри четеш напоследък — рече си тя на глас, търсейки кураж в звука на собствените си думи. С патериците на Томи в ръка тя излезе навън, натисна бутона за затваряне на автоматичната врата и се загледа в металния панел, спускащ се надолу, докато той не се опря в циментовия под и силно изтрака.
В средата на двора Мег спря, поразена от суровата красота на зимния нощен пейзаж. Призрачното сияние на снега едва-едва осветяваше нощта подобно на меката светлина на луната и въпреки яростта на
