стояха или се движеха в снежната фъртуна.
Мег вдигна стъклото и включи на скорост.
Щом потегли, Томи попита:
— Мислиш ли, че лъже?
— Не е наша работа, слънчице.
— Терористи или шпиони — избъбри синът и с ентусиазъм, типичен за малките момчета, сблъскващи се с опасността.
Те пресякоха най-северната част от земите на „Биоломек“. Жълтите неонови лампи се стопиха в мрака зад колата, докато нощта и снегът притиснаха от всички страни Томи и Мег.
Още голи дъбове протегнаха чепати ръце над пътя. Между дебелите им стволове фаровете на джипа раздвижваха подскачащи сенки.
Две минути по-късно Мег зави наляво по късичката алея към къщата им. Изпитваше облекчение, че си е у дома.
Ферма „Каскада“, кръстена на семейство Каскада, които бяха живели в нея, се простираше на десет акра площ в провинциален Кънектикът. Всъщност вече не бе ферма. Мег и Джим бяха купили мястото преди четири години, след като той бе продал дела си от нюйоркската рекламна агенция, която бе основал заедно с двамата си съдружници. Фермата щеше да бъде ново начало за семейството им, Джим щеше да се опита да осъществи дългогодишната си мечта да стане писател, а не просто създател на реклами, а Мег можеше да си устрои много по-просторно и по-уютно ателие, отколкото в града.
Преди да загине, Джим беше написал тук, в Каскада, два горе-долу успешни трилъра. Колкото до Мег, тя бе открила нови насоки за своето изкуство — започна да използва по-топли и по-ярки тонове, които преди това не бе прилагала. След смъртта на Джим обаче картините и бяха станали толкова мрачни, че от галерията в Ню Йорк я посъветваха да се върне към меките багри, ако иска картините и да се купуват.
Двуетажната каменна къща се издигаше на трийсет метра пред плевнята. Имаше осем стаи и просторна кухня с модерно оборудване, две бани, две камини и предна и задна веранда.
Дори в тази буря, със стрехи окичени в ледени висулки, брулена от вятъра, шибана от снежните камшици, без нито една запалена лампа зад предните прозорци, къщата изглеждаше уютна и приветлива на светлината от фаровете.
— У дома — рече Мег с облекчение. — За вечеря ще направим спагети, искаш ли?
— Направи повече, че да има и за закуска.
— Моля!
— Студените спагети са страхотна закуска.
— Ти си побъркано дете — пошегува се тя и спря край задната веранда. Помогна на Томи да слезе от колата.
— Остави си патериците. Облегни се на мен — викаше Мег заради воя на виелицата. Патериците само щяха да му пречат в снега. — Ще ти ги донеса, след като прибера джипа в гаража.
Ако тежкият гипс не обхващаше крака му от пръстите до над коляното, Мег щеше да пренесе момчето. Сега обаче то се облегна на нея и заскача на здравия си крак.
Бяха оставили в кухнята да свети заради Дуфъс, четиригодишния им черен лабрадор. Заскрежените прозорци блещукаха с кехлибарена топлина, верандата също бе осветявана.
Пред вратата Томи се подпря на стената, докато Мег отключваше. Когато влезе в кухнята, голямото куче не се втурна към нея както обикновено, радостно махайки с опашка. Вместо това то се промъкна с подвита опашка, с наведена глава, очевидно щастлив, че ги вижда, но и въртеше очи разтревожено, сякаш се боеше да не би от някой ъгъл да изскочи разярена котка и да го одере.
Мег затвори вратата и помогна на Томи да седне на един стол край кухненската маса. После си свали ботите и ги остави на изтривалката в ъгъла до вратата. Дуфъс трепереше, като че ли му беше студено. Ала печката беше включена и в къщата бе топло. Кучето нададе странно скимтене.
— Какво има, Дуфъс? — попита тя. — Какво си направил? Някоя лампа ли бутна? А? Или сдъвка тапицерията на дивана?
— Ами, той е добър пес — защити го Томи. — Ако е счупил лампата, ще си я плати. Нали, Дуфъс?
Кучето вяло помаха с опашка. Втренчи се разтревожено в Мег, после пак се обърна към трапезарията, сякаш там се криеше някой, който го плаши.
Мег изведнъж осъзна какво става.
2
Бен Парнъл напусна барикадата на пътя и потегли с шевролета си към трета лаборатория, най- отдалечената в комплекса на „Биоломек“. Снегът се топеше върху ушанката и се процеждаше върху яката на коженото му яке.
Навсякъде из имота разтревожени мъже се движеха предпазливо под сярножълтата светлина на лампите. За да се предпазят от набезите на вятъра, те свиваха рамена и изпънаха ръце край телата си, заради което приличаха на страховити същества — не на хора, на демони.
Странно, но Бен беше доволен, че се случи тази неприятност. Ако не беше станало така, той щеше да си седи сам вкъщи, преструвайки се, че чете книга, преструвайки се, че гледа телевизия, но всъщност шеше да мисли за Мелиса — любимата си дъщеря, която бе починала от рак. А ако успееше да прогони мислите за детето си, щеше да ги съсредоточи върху Лея, жена си, която също загуби… Как ли загуби нея?
Все още не разбираше напълно защо бракът им бе приключил след мъчението на Мелиса. Доколкото Бен схващаше, единственото нещо, което заставаше между двамата, бе жестоката скръб на съпругата му, толкова дълбока и тежка, че бе успяла да прогони всяко друго чувство от сърцето на Лея, включително и любовта и към него. Може би семенцата на развода бяха покълнали още преди много време, но поникнаха едва след смъртта на Мелиса; обаче Бен още обичаше жена си, вече не така страстно както преди, а някак меланхолично, както се обича една, макар и неосъществима мечта за щастие. Ето в това се бе превърнала Лея през последната година — дори не бе спомен, болезнен или някакъв друг, беше просто мечта, но не мечта за нещо, което можеше да се сбъдне, а за нещо, което никога нямаше да стане.
Бен паркира шевролета пред трета лаборатория — едноетажна сграда без прозорци, която приличаше на бункер. Отиде до вратата, вкара в процепа пластмасовата си идентификационна карта, изчака лампичката да светне зелено, издърпа си обратно картата и когато вратата се отвори със съскане, влезе вътре.
Намираше се в преддверие, напомнящо на въздушната камера на космически кораб. Външната врата се затвори зад гърба му, Бен застана пред вътрешната врата и свали ръкавиците си, докато охранителната камера го идентифицираше. Малък панел се отвори и разкри светещ екран със сини очертания на човешка ръка. Бен положи ръката си в очертанията и компютърът сканира отпечатъците му. След секунди, когато самоличността му бе потвърдена, вътрешната врата също се плъзна и се отвори, а той влезе в основния коридор, от който се разклоняваха други коридори, лаборатории и кабинети.
Преди минути доктор Джон Ейкъф, ръководител на проекта „Блекбъри“, се беше върнал в „Биоломек“ заради кризата. Сега Бен зърна доктора в западното крило на коридора, където той разговаряше напрегнато с трима пазачи — двама мъже и една жена, всичките работещи по „Блекбъри“.
Щом Бен се приближи, стана ясно, че Ейкъф се е поболял от страх. Началникът на проекта — набит, оплешивяващ, с прошарена брада, не бе нито изперкал, нито студен и разсъдлив, и в никакъв случай — обикновен човек на науката; всъщност той имаше невероятно чувство за хумор. В очите му обикновено играеше весело пламъче. Тази нощ обаче нямаше пламъче. Нито усмивка.
— Бен! Открихте ли плъховете?
— Изчезнали са без следа. Искам да поговорим, за да добия представа къде може да са отишли.
Ейкъф сложи ръка на челото си, сякаш, за да провери дали няма температура.
— Трябва да ги намерим, Бен. При това бързо. Ако не ги открием тази нощ… Исусе, евентуалните последствия… това ще бъде краят на всичко.
3
