Скъпи, само тялото му, обвивката, е била прикована там. Душата, съзнанието му, твоят истински татко вече е бил в рая.
Сега Мег намали още повече скоростта, когато достигна средата на завоя, на този завой, който винаги щеше да остане ужасно място за тях, без значение колко често минаваха по този път.
Томи като че ли бе повярвал на уверенията и че баща му не е страдал в колата. Но все още бе преследван от образите на обезобразеното тяло на баща си, притискано от смачкания метал. Внезапно насрещни фарове заслепиха Мег. Една кола се засили към тях, движейки се прекалено бързо по заснеженото шосе, шофьорът не бе загубил контрол, но возилото бе нестабилно. Занесе, прекосявайки лентата, и продължи да се движи по средата на пътя. Мег извъртя волана вдясно, заоравайки в бордюра, и натисна спирачките, уплашена да не би десните гуми на колата да прескочат в канавката, а другите да останат на пътя и колата да се преобърне. Успя да вземе завоя, докато гумите изхвърляха чакъл, който тропаше по долната страна на купето. Другата кола прелетя на два-три сантиметра покрай тях и изчезна в нощта.
— Идиот! — ядосано извика Мег.
Когато подмина завоя и стигна правата отсечка след него, тя отби встрани от пътя.
— Добре ли си? — попита.
Томи се бе свил в единия ъгъл на купето, сгушил глава във високата яка на тежкото си зимно яке. Блед и треперещ, той отвърна:
— Д-да. Добре съм.
Нощта изглеждаше странно притихнала, чуваха се само скърцането на чистачките и воят на вятъра.
— Как ми се иска да го спипам този безотговорен глупак! — ядоса се пак тя и удари с юмрук по таблото.
— Беше кола на „Биоломек“ — каза Томи. Имаше предвид разположената на около сто акра площ огромна изследователска лаборатория. — Видях името отстрани на колата.
Мег си пое дълбоко дъх, после пак и отново попита:
— Добре ли си?
— Да. Всичко е наред. Просто, искам да се прибера в къщи.
Бурята се засилваше. Снежен водопад засипваше джипа, снежинките падаха на пухкави поточета.
Щом се върнаха на „Блек Оук“, запълзяха с четирийсет километра в час. Времето не позволяваше по- висока скорост.
Четири километра по-нататък, край лабораторията „Биоломек“ нощта беше изпълнена със светлина. Отвъд триметровата телена ограда неоновите лампи зловещо блестяха на върха на шест-седемметровите пилони, а светлината едва си пробиваше път сред гъстия снеговалеж.
Макар че лампите бяха на разстояние трийсетина метра една от друга и обграждаха огромната площ, на която бяха разположени едноетажните сгради на администрацията и лабораториите, не всички бяха включени. Само веднъж през изминалите четири години, през една друга нощ Мег ги беше виждала да светят.
Сградите бяха построени далеч от пътя, зад дърветата. Дори при хубаво време и на дневна светлина те почти не се забелязваха, уединени и тайнствени. Сега бяха невидими въпреки осветителните стълбове, разпръскващи жълтата светлина.
Мъже в дебели шуби се движеха из собствеността с фенерчета и оглеждаха внимателно оградата, сякаш очакваха да открият дупка, но се бяха съсредоточили най-вече върху покритата със сняг земя около мрежата.
— Някой сигурно се е опитал да проникне вътре — предположи Томи.
Колите и микробусите на лабораторията бяха паркирани около главния вход на „Биоломек“. От двете страни на пътя бяха запалени и съскаха факли. Пътят беше блокиран. Трима мъже държаха включени мощни фенери, а други трима стояха край тях, въоръжени с пушки.
— Охо! — възкликна Томи. — Оръжия като на командосите. Работата е дебела.
Мег натисна спирачките, спря колата и смъкна стъклото на прозореца си. Леденият вятър нахлу в колата.
Очакваше някой от мъжете да отиде при нея, но вместо това се появи пазач с тежки ботуши, сиви униформени панталони и черно яке с логото на „Биоломек“ Носеше дълъг прът с прикрепени към него огледала и фенер. Придружаваше го много по-висок мъж, облечен по същия начин и с пушка в ръка. По- ниският пъхна пръта под шасито на джипа и примижа срещу отражението, което едното огледало предаде на другото.
— Търсят бомби! — каза Томи от задната седалка.
— Бомби ли? — недоверчиво отвърна Мег. — Едва ли.
Мъжът с огледалата обикаляше бавно около джипа, а въоръженият му партньор не се отделяше от него. Дори през пелената на снега Мег виждаше, че лицата им са изопнати от тревога.
Когато двамата огледаха колата и, мъжът с пушката махна на останалите четирима край барикадата в знак, че всичко е наред, и едва тогава един от тях се приближи към Мег. Носеше дънки и пилотско кожено яке, подплатено с каракул, без знак на лабораторията. Тъмна ушанка, покрита със сняг, беше нахлупена наполовина върху ушите на мъжа. Той се наведе към отворения прозорец:
— Извинете ни за безпокойството, мадам.
Беше красавец с привлекателна, но неискрена усмивка. Сиво-зелените му очи я гледаха обезпокоително пронизващо.
— Какво се е случило? — попита тя.
— Просто алармата се разпищя — отвърна той и думите му се превръщаха в облачета пара сред ледения въздух. — Може ли да погледна шофьорската ви книжка, моля?
Явно, че мъжът работеше за „Биоломек“ и въпреки че не беше полицай, Мег не видя причина да не покаже документите си.
Докато той държеше портфейла и и проверяваше книжката, Томи го попита:
— Шпиони ли са се опитали да проникнат?
Същата неискрена усмивка придружи отговора на непознатия:
— По-скоро просто фалшива тревога, синко. Тук няма нищо, което да заинтересува шпионите.
„Биоломек“ се занимаваше с генни ДНК изследвания и предлагаше откритията си за производство в предприятията. Мег знаеше, че през последните години генното инженерство беше довело до създаването на вирус, който премахваше допълнителното производство на инсулин в човешкото тяло, освен това бяха изобретени множество чудодейни лекарства и всякакви други благини. Освен това обаче Мег знаеше, че някои лаборатории работеха върху създаването на биологични оръжия, нови болести, не по-малко смъртоносни от атомни бомби, но тя винаги избягваше да мисли, че „Биоломек“ — намираща се едва на километър от дома и, би могла да се занимава с подобни опасни дейности. Всъщност преди няколко години се носеха слухове, че лабораторията е подписала договор за работа по защитата, но компанията беше уверила жителите на окръга, че не се занимава с разработване на бактериологични оръжия. Обаче оградите и алармените им системи изглеждаха по-сериозни от необходимите за комерсиално предприятие, ориентирано към изпълняването на обществени поръчки. Мъжът с коженото яке попита:
— Наблизо ли живеете, госпожо Ласитър?
— В Каскада. На километър оттук.
Той и върна портфейла.
Томи отново попита:
— Господине, мислите ли, че ще дойдат терористи с бомби и ще се опитат да взривят мястото?
— Бомби ли? Откъде ти дойде тази идея, синко?
— Човекът с огледалата — отговори Томи.
— А! Ами това е само част от рутинната процедура. Както казах, сигурно е фалшива тревога. Нещо в системата — добави той и се обърна към Мег: — Извинете за притеснението, госпожо Ласитър.
Когато мъжът се отдръпна от джипа, тя погледна зад него към пазачите с пушки и към другите мъже, събрани около зловещите жълти лампи. Тези хора не вярваха, че имат проблем с фалшива тревога. Безпокойството и напрежението им се бяха изписали по лицата им, но си личаха и по начина, по който
