омраза.
Момичето забелязва духовната му сестра и поглежда към нея. Кучето и Къртис също я гледат отдолу, от полови метър височина.
Въртящата се опашка на Жълтьо е преценка, която е се нуждае от коментар.
Момичето сияе от радост.
Въпреки че явно принадлежи на своя дом на колела, то се държи така, сякаш се е изгубило. И обладано от духове. Нещо повече. То самото изглежда като дух, а голямото предно стъкло разделя кучето от него подобно на студена мембрана между земята на живите и земята на мъртвите.
Сияещото момиче се обръща назад и изчезва във вътрешността на караваната.
Глава 64
Природата си беше върнала пълния контрол над местността, която някога е била фермата на Тилрой. Там, където някога бяха орали конски впрягове, сега обитаваха диви животни. Вместо плодородни земи имаше избуяли бурени.
Някога красива къща във викториански стил сега постройката приличаше по-скоро на вехта готическа, състарена от времето, климата и липсата на поддръжка.
А и собственикът беше доста отблъскващ. Макар че гласът му беше с приятен тембър, самият той изглеждаше като крастава жаба.
При вида на жабата Престън едва ли не се върна на бегом при джипа си. Щеше да отпътува, без да задава въпроси.
Стори му се почти невероятно историята за извънземни лечители на този гнусен екземпляр да е вярна. В най-добрия случай мъжът беше решил да си направи шега, но по-вероятно той да беше душевноболен, последствие от живота му в подобни условия.
И все пак…
През последните пет години от стотиците хора, чиито разкази за извънземни Престън търпеливо беше изслушвал, най-противоречивите очевидци се оказваха най-искрени.
Той си каза, че макар и мръсни, свинете са незаменими при изравянето на трюфели. Дори една жаба в работен комбинезон може поне веднъж в живота си да бъде полезна.
Онзи го покани вътре и Престън прие. След като прекосиха прага, той сякаш се озова в някакво сюрреалистично пространство.
В коридора беше обкръжен от племе индианци. Някои се усмихваха, други бяха заели замислени пози, но повечето изглеждаха непоклатими и спокойни като Буда.
Преди десетилетия, когато страната беше по-целомъдрена, тези статуи в човешки размери, боядисани и изрязани от дърво, стояха пред почти всяка врата на магазин за цигари. Много от фигурите държаха по кутия цигари, сякаш ти предлагаха и ти да изпушиш една.
По-голямата част от статуите в коридора бяха индиански вождове с красиви корони от пера. Имаше и неколцина по-низши червенокожи с по едно-две пера на главата.
Някои от тези, които не държаха кутия цигари, бяха протегнали ръка като знак за мир.
Двама — вожд и обикновен индианец — бяха замахнали с томахавки. Не изглеждаха много застрашително, но външният им вид беше някак по-суров от този на останалите.
Двама от вождовете държаха лулата на мира.
Коридорът беше дълъг над десет метра. Индианците бяха подредени от двете страни — поне две дузини статуи.
Повечето от фигурите стояха с гръб към стената. Само четири гледаха към външната врата, сякаш бяха пазачите на замъка Тилрой.
Още фигури на индианци имаше на стълбите за втория етаж.
— Тате колекционираше индианци — каза Жабата, който явно не поддържаше често мустаците си, защото от тях устата му почти не се виждаше. Когато говореше, гласът му сякаш изникваше от буйната окосменост на лицето му. Все едно че не говореше той, а някакъв жив предавател излъчваше сигнал от друго измерение. — Сигурно струват доста пари, но не мога да ги продам. Те са единственото, което ми остана за спомен от татко.
Може би статуите наистина имаха някаква стойност като фолклорно изкуство. Но те не интересуваха Престън.
— Заповядайте в хола — продължи мустакатият му домакин. — Да поговорим за тази работа.
Входът към хола, някога широк, сега беше стеснен от купчините списания, натрупани и завързани от двете страни. Ту образуваха колони до тавана.
Жабата беше прекалено едър, за да мине през тесния отвор.
Но изненадващо той се промъкна ловко между купчините със списания. През годините тази ходеща лоена топка сигурно многократно беше омазнявал хартията, докато се е провирала от коридора към хола.
Самият хол вече беше превърнат в лабиринт от тесни проходи.
— Мама пазеше всички списания — обясни Жабата. — Аз продължих след нея.
Колони със списания, високи по два метра, че и повече, образуваха стените на лабиринта. Някои бяха вързани на пакети, а други бяха подредени в кашони, на които с големи букви бяха изписани имената на списанията.
Между тези колони някак бяха вмъкнати и дървени рафтове, също претъпкани със списания. Броеве на „Нешънъл Джиографик“. Пожълтели купчини от двайсетте и трийсетте години на миналия век.
И в оскъдните ниши, незаети от хартиени колони, имаше малки мебели. Телен стол, на който също бяха натрупани списания. Малка маса с лампа върху нея. И стойка-закачалка, на която бяха окачени поне петнайсетина проядени от молци филцови шапки.
Плътно до стените бяха подредени още статуи на индианци в човешки ръст. Имаше две женски фигури, принцеси. Едната беше зареяла някъде поглед, сериозен и загадъчен. Другата изглеждаше изненадана и озадачена от нещо.
От прозорците не проникваше никаква светлина към вътрешността на лабиринтите. В помещението господстваха сенките и полумракът беше нарушен само от лампата на тавана и няколко други рампи по ъглите.
Като цяло тук господстваше отровната миризма на печатарско мастило и пожълтяла хартия. А по ъглите миришеше на миша пикня. По пода тук-там имаше следи от разпръсната отрова за насекоми. Долавяше се и вонята на мърша, вероятно от трупа на някой гризач, който беше умрял отдавна и сега представляваше само изсъхнала кожа и оголен скелет.
Престън не обичаше тази миризма, но откри, че атмосферата му се струва привлекателна. Тук нямаше живот — тук беше домът на смъртта.
Подредените до стените индианци — продавачи на цигари, придаваше на къщата вид на катакомби, сякаш фигурите бяха мумифицирани тела.
Когато вървеше след Жабата през триизмерния лабиринт, Престън едва ли не очакваше да завари мама жаба и татко жабок мъртви, сгърчени по ъглите на помещението. Представи си как дрехите от погребението висят по техните голи скелети. Очите и устата са зашити с конец. Ушите им са изсъхнали и свити. Почервенялата кожа се е впила по черепите им. По ноздрите им паяци са излели паяжини, подобно на дъх на смъртта.
Когато Жабата накрая го отведе към едно място в лабиринта чисто от списания и индианци, Престън беше разочарован, че не видя труповете на родителите му.
Местенцето едва побираше двамата. Фотьойл, лампа и малка масичка, телевизор. До тях имаше стар диван, тапициран с брокат.
Жабата седна във фотьойла.
Престън се провря и седна на другия край на дивана, по — далеч от домакина си. Ако беше седнал по- близо, щеше да се окаже лице в лице с гнусната особа.
Бяха обкръжени от стени от списания, вестници, книги, стари грамофонни плочи, купчини от празни кутии за кафе, които кой знае с какво бяха пълни — можеше да е от болтове и гайки до отрязани човешки
