Не бях отишъл пръв при Анджела, за да я затрупам с въпроси. Не бях я докарал до този ужасен край. Тя ми се беше обадила и макар да бе използвала телефона в колата си, някой знаеше, че устата й трябва да бъде затворена незабавно и завинаги. Може би онези безлики заговорници бяха решили, че отчаянието й я прави опасна. Анджела бе напуснала работата си в болницата. Чувстваше, че няма причина да живее. И беше ужасена, че се
Въпреки това се чувствах виновен и стоях там затаил дъх.
Последва пристъп на гадене, което премина през стомаха ми на малки вълни като дебела хлъзгава змиорка, после изплава в гърлото и едва не се надигна в устата. Преглътнах го.
Трябваше да се махна оттам, но не можех да помръдна. Бях направо смазан от товара на ужаса и вината.
Дясната ми ръка висеше отстрани на тялото, опъната като отвес от тежестта на пистолета. Фенерчето в лявата рисуваше назъбени щрихи върху стената.
Не бях в състояние да разсъждавам ясно. Мислите ми бяха объркани като преплетени водорасли, изхвърлени от тинест прилив. Телефонът на най-близкото нощно шкафче иззвъня.
Стоях на разстояние от него. Имах странното чувство, че се обажда онзи тип, който бе оставил съобщение на моя телефонен секретар, и ще се опита да открадне нещо жизненоважно от мен с дишането си на ловджийска хрътка, сякаш душата ми можеше да бъде изсмукана от тялото и изтеглена по отворената телефонна линия. Нямах желание да чуя тихото му, странно, немелодично тананикане.
Когато най-после телефонът млъкна, съзнанието ми сякаш се проясни от пронизителния звън. Угасих фенерчето, пуснах го в джоба, вдигнах пистолета и осъзнах, че някой е запалил лампата в коридора на горния етаж.
Бях предположил, че съм сам в къщата с тялото на Анджела. Грешах. Убиецът още беше тук и чакаше в коридора при стълбището.
Не можеше да се е измъкнал през спалнята, защото диря от кръв би отбелязала минаването му по кремавия килим. Но защо би избягал от горния етаж, само за да се върне почти веднага през някоя врата или прозорец на приземния?
Ако след като се бе измъкнал, бе променил решението си, че оставя потенциален свидетел и се беше върнал да се справи с мен, той не би запалил лампата, за да извести присъствието си. Би предпочел да ме изненада.
Предпазливо, присвивайки очи срещу светлината, излязох в коридора. Беше пуст.
Трите врати, които бяха затворени, когато дойдох, сега бяха широко разтворени. Стаите зад тях бяха отблъскващо ярко осветени.
14.
Подобно на кръв от рана, от долната част на къщата бликна тишина и нахлу в коридора горе. После се извиси звук, но отвън. Пронизителното свистене на вятъра под стрехите.
Водеше се странна игра. Не знаех правилата. Нито самоличността на противника ми. Бях прецакан.
Щракнах електрическия ключ на стената и коридорът потъна в успокояващ мрак, на фона на който светлините в трите отворени стаи се откроиха още по-ярко.
Искаше ми се да хукна към стълбите. Да сляза и да избягам оттам. Но този път не смеех да оставя зад гърба неизследвани пространства. Щях да свърша като Анджела. С прерязано гърло.
Най-добрият ми шанс да остана жив беше да запазя спокойствие. Да разсъждавам. Да се приближавам предпазливо към всяка врата. Бавно, сантиметър по сантиметър, да изляза от къщата. Да се уверя, че гърбът ми е защитен на всяка стъпка по пътя.
Отворих по-широко очи, заслушах се по-внимателно, не чух нищо и се придвижих към вратата на стаята срещу спалнята. Не прекрачих прага, а останах в сенките, използвайки лявата ръка, за да засенча очите си от ярката светлина на тавана.
Стаята можеше да бъде детска, ако Анджела бе имала дъщеря или син. Но там имаше шкаф с инструменти и множество чекмеджета, висок стол с облегалка и два работни тезгяха. Това помещение беше посветено на любимото й занимание — изработка на кукли.
Погледнах в коридора. Все още бях сам.
Продължавай да се движиш. Не бъди лесна мишена.
Отворих широко вратата на стаята с инструментите. Никой не се криеше зад нея.
Бързо се вмъкнах в ярко осветеното помещение, като се движех с гръб към стените.
Анджела правеше хубави кукли и на лавиците на шкафа в далечния ъгъл имаше трийсетина от тях. Произведенията й бяха облечени в костюми, изискващи богато въображение и усилен труд. Анджела бе ушила сама дрехите: каубойски, моряшки, бални рокли… Но най-удивителното в куклите бяха лицата им. Всяка глава беше изваяна с търпение и истински талант и бе изпечена в пещта в гаража. Някои бяха от неглазиран матов порцелан. Други — глазирани и бели. Всички бяха изрисувани на ръка толкова внимателно, че лицата им изглеждаха като живи.
С течение на годините Анджела бе продала някои от куклите си и подарила други. Останалите явно бяха любимите й, с които не бе искала да се раздели. Въпреки обстоятелствата и дебнейки дали някой психопат няма да се приближи към мен с нож в ръката, аз видях, че всяко лице е неповторимо — сякаш Анджела не само бе изработвала кукли, но и си беше представяла лицата на децата, които никога не бе носила в утробата си.
Угасих осветлението на тавана, оставяйки само лампата на работния тезгях. Във внезапно спусналия се мрак куклите сякаш се раздвижиха на лавиците, приготвяйки се да скочат на пода. Нарисуваните им очи — някои блеснали от отразена светлина, други с вторачен мастиленочерен поглед — изглеждаха бдителни и съсредоточени.
Побиха ме тръпки. Страхотно.
Това бяха само кукли. Не представляваха заплаха за мен. Върнах се в коридора, насочвайки пистолета ту наляво, ту надясно. Нямаше никой.
Следващото помещение от тази страна на коридора беше банята. Макар и присвил очи, за да се предпазя от блясъка на порцелана, стъклото, огледалата и жълтите керамични плочки, аз видях какво има във всеки ъгъл. Никой не ме чакаше там.
Когато протегнах ръка да угася лампите в банята, зад мен се чу шум. От спалнята. Припряно стържене като нокти по дърво. С крайчеца на окото си съзрях движение.
Обърнах се рязко по посока на звука и вдигнах пистолета, сякаш знаех какво, по дяволите, става, подражавайки на Уилис, Сталоун, Шварцнегер, Истууд и Кейдж от стотиците филмови екшъни. Очаквах да видя огромна фигура, умопомрачени очи, вдигната ръка и извисен в дъга нож, но все още бях сам в коридора.
Движението, което бях забелязал, беше от затварянето на вратата на спалнята отвътре. В смаляващата се пролука от светлина между затварящата се врата и касата една изкривена сянка се извиси застрашително, огъна се и се смали. Вратата се затвори с плътен звук, сякаш бе врата на трезор в банка.
Когато излязох, спалнята беше пуста и никой не бе минавал покрай мен, докато бях в коридора. Там можеше да бъде единствено убиецът, при това само ако се беше върнал през прозореца на банята и през покрива на верандата, където се е спотайвал, когато открих трупа на Анджела.
Но ако отново беше в спалнята, убиецът не можеше да е минал покрай мен преди минути, за да запали лампите на втория етаж. Тогава имаше двама неканени гости. Бях хванат в капан между тях.
Да продължа ли напред или да се върна? Скапан избор. И в двете посоки ме дебнеше опасност.
Сигурно очакваха, че ще хукна към стълбите. Но беше по-безопасно да сторя неочакваното, затова без колебание се втурнах към спалнята. Не си направих труда да превъртя валчестата дръжка, а с всичка сила ритнах вратата, като държах пистолета пред себе си, готов да изстрелям четири-пет куршума във всичко, което помръднеше.
Бях сам.
Лампата на нощното шкафче още светеше. На килима нямаше кървави стъпки, така че никой не
