Обърнах се и видях, че юмрукът й е вдигнат. Острите черти на лицето й бяха полирани от светлината на свещите.
— И ако началниците му бяха разбрали колко бяхме близки Род и аз, щяха да знаят, че той не може да продължава да крие тайни от мен, не и когато бе изстрадал толкова много заради тях.
— И накрая ти разказа всичко — предположих аз.
— Да. И аз искрено му простих за онова, на което ме бе подложил, но от това не му стана по-добре. Не можех да сторя нищо, за да го изтръгна от това състояние. Беше толкова отчаян… и уплашен. — В гнева й се прокраднаха състрадание и тъга. — Толкова се страхуваше, че нищо не го радваше. Накрая се самоуби… и когато умря, от мен вече не можеха да отрежат нищо.
Тя спусна ръка и разтвори пръсти. Вторачи се в ликьорената чаша, сетне внимателно я остави на масата.
— Анджела, какво не беше наред с маймуната? — попитах аз.
Тя не отговори.
В очите й танцуваха образи от пламъците на свещите. Сериозното й лице приличаше на каменно светилище на мъртва богиня.
Повторих въпроса си.
Когато най-после Анджела проговори, гласът й не беше по-силен от шепот.
— Не беше маймуна.
Знаех, че съм я чул правилно, но въпреки това в думите й нямаше смисъл.
— Не е била маймуна? Но нали каза…
— Приличаше на маймуна.
— Приличаше?
— И, разбира се, беше маймуна.
Напълно объркан, не казах нищо.
— И беше, и не беше — промълви тя. — И това не й беше наред.
Анджела не изглеждаше съвсем на себе си.
Започнах да се питам дали фантастичната й история съдържа повече въображение, отколкото истина и дали Анджела съзнава разликата.
Тя се обърна към мен и ме погледна в очите. Вече не беше грозна, а отново хубава. Лицето й беше пепеляво и изпъстрено със сенки.
— Може би не трябваше да ти се обаждам. Бях разстроена заради смъртта на баща ти. Не разсъждавах трезво.
— Каза, че било необходимо да знам… за да се защитя.
Анджела кимна.
— Да, така е. Трябва да знаеш. Висиш на много тънък косъм. Трябва да знаеш кой те мрази.
Протегнах ръка към нея, но тя не я докосна.
— Анджела — казах умолително. — Искам да знам какво всъщност се е случило с родителите ми.
— Мъртви са. Отидоха си. Аз ги обичах, Крис. Обичах ги като приятели, но вече ги няма.
— И все пак трябва да знам.
— Ако мислиш, че някой е длъжен да плати за смъртта им… тогава трябва да знаеш, че това няма да стане. Не, и докато си жив. И докато другите са живи. Дори да научиш част от истината, никой няма да плати. Каквото и да се опитваш да направиш.
Осъзнах, че съм дръпнал ръка и свил пръстите си в юмрук.
— Ще видим — отговорих след кратко мълчание.
— Тази вечер напуснах работата си в „Милосърдие“. — Съобщавайки тази тъжна новина, Анджела сякаш се смали, докато заприлича на дете в дрехи на възрастен. Отново се превърна в момичето, което бе носило чай с лед, лекарства и възглавници на парализираната си майка. — Вече не съм медицинска сестра.
— Какво ще правиш сега?
Тя не отговори.
— Винаги си искала да бъдеш медицинска сестра — напомних й аз.
— Вече няма смисъл. Да превързвам рани по време на война е жизненоважна работа, но в разгара на последната битка между доброто и злото е глупаво. Освен това се променям. Не виждаш ли?
Не виждах.
— Променям се. Ставам различна. Друга Анджела. Такава, каквато не искам да бъда. Нещо, за което не смея да си помисля.
Все още не знаех как да възприема апокалиптичните й приказки. Дали това беше логична реакция към тайните на Форт Уайвърн или последица от лично отчаяние, породено от загубата на съпруга й?
— Ако настояваш да знаеш за какво става дума, щом разбереш, няма да ти остане нищо друго, освен да седнеш, да пиеш любимото си питие и да чакаш края.
— Настоявам.
— Тогава предполагам, че е време да ти кажа — видимо разколебана рече Анджела. — Но… Крис, това ще разбие сърцето ти.
Тъгата удължи чертите на лицето й.
— Мисля, че трябва да знаеш — повтори тя, — но това ще те съсипе.
Анджела се обърна и прекоси кухнята. Тръгнах след нея.
Тя ме спря.
— Ще трябва да запаля лампите, за да взема онова, което ми е необходимо. По-добре чакай тук. Аз ще донеса всичко.
Наблюдавах я, докато си проправяше път в тъмната трапезария. Влезе в хола, запали лампата и се скри от погледа ми.
Неспокойно обиколих стаята, в която бях принуден да остана. Мислите ми бяха объркани. Що за животно беше онова същество — маймуна и същевременно нещо друго? И точно това не й било наред. Такива неща имаха смисъл само в света на Луис Карол, в който Алиса бе попаднала във вълшебната заешка дупка.
Отново се приближих до задната врата и проверих резето. Беше спуснато.
Дръпнах пердето и се вгледах в нощта. Не видях Орсън.
Клоните на дърветата се поклащаха. Вятърът се завръщаше.
Лунната светлина се движеше. Времето явно се променяше. Докато вятърът гонеше дрипави облаци пред лицето на луната, в нощния пейзаж сякаш пробягна сребристо сияние. Всъщност се мърдаха пъстрите сенки на облаците, а движението на светлината беше само илюзия. Въпреки това задният двор се преобрази в зимен поток и светлината започна да ромоли като вода, течаща под лед.
Отнякъде в къщата се чу кратък вик — слаб и самотен като самата Анджела.
13.
Викът беше толкова краткотраен и приглушен, че вероятно не бе по-реален от движението на лунната светлина в задния двор, само звук на призрак, обитаващ стая. Подобно на маймуната, в същото време не беше и звук.
Пердето на вратата се изплъзна от пръстите ми и безшумно закри стъклото. Отнякъде в къщата се разнесе приглушено тупване, което разтресе стените.
Вторият вик беше по-кратък и по-слаб от първия, но бе непогрешимо стенание на болка и ужас.
Може би Анджела бе паднала от някой висок стол и бе навехнала глезена си. Може би бях чул само вятъра и птиците в стрехите. А луната е направена от сирене и небето — от шоколад със звезди от захар.
Повиках Анджела.
Тя не отговори.
Къщата не беше толкова голяма, че да не ме чуе. Мълчанието й беше зловещо.
Ругаейки тихо, извадих пистолета от джоба на якето си. Вдигнах го към светлината на свещите, отчаяно търсейки предпазителя.
