Не бой се от нищо

— И аз те обичам, Анджела.

Понякога забравям, че прямотата, с която изразявам най-хубавите си чувства, е необичайна и може да стресне хората, и — както в този случай — да ги развълнува по-силно, отколкото очаквам.

Очите й се премрежиха от сълзи. За да ги сподави, тя прехапа устни, но после прибягна до кайсиевото бренди.

Преди девет години преживях един от онези случаи на възпален апендикс, при които симптомите се проявяват едва когато състоянието се изостри. След закуска ме заболя коремът. Преди обяд започнах да повръщам. Лицето ми се зачерви и се облях в пот. Болките ме накараха да се свия като скарида във вряща мазнина.

Животът ми бе изложен на риск заради забавянето, налагащо в болница „Милосърдие“ да бъде извършена необикновена подготовка. Хирургът, разбира се, не беше съгласен с идеята да ме оперира на тъмно. Но дълготрайното излагане на ярката светлина в операционната зала със сигурност щеше да доведе до жестоки поражения на кожата ми, незащитена от блясъка. Рискувах не само меланома, но и белегът ми да не зарасне. Да ме покрият от слабините до пръстите на краката, беше лесно: троен пласт памучни чаршафи, забодени с карфици, за да не разместят. Използваха още чаршафи, за да импровизират сложен сенник над главата и горната част на тялото ми, направен така, че не само да ме предпазва от светлината, но и да позволява на анестезиолога от време на време да се завира отдолу, да измерва кръвното налягане и температурата ми, да наглася кислородната маска и да се уверява, че електродите на електрокардиографа са на местата си на гърдите и китките ми, осигурявайки постоянен контрол на сърдечната дейност. Стандартната процедура изискваше коремът да бъде покрит с изключение на малка част, където се извършва хирургичната намеса, но в моя случай това правоъгълно пространство бе сведено до възможно най-тесния процеп. С помощта на щипки, които да държат разреза отворен, и огромно количество лепенки, за да предпазят кожата досами ръбовете му, хирурзите най-сетне се осмелиха да ме разрежат. Но дотогава апендиксът ми се бе спукал. Въпреки старателното почистване последва перитонит, разви се възпаление и бързо настъпи септичен шок, който два дни по-късно наложи втора хирургична намеса.

След като се съвзех от септичния шок и вече не ме заплашваше неминуема смърт, месеци наред живеех в очакване, че онова, което бях понесъл, ще предизвика неврологичен проблем, свързан с пигментната ксеродермия. Обикновено тези състояния се развиват след изгаряне или продължителен показ на светлина — или поради неизвестни причини, но понякога могат да бъдат предизвикани от силна физическа травма или шок. Треперене на главата или ръцете. Загуба на слуха. Нечленоразделен говор. Дори психични разстройства. Чаках първите признаци на прогресиращо, необратимо неврологично заболяване, но те така и не се появиха.

Уилям Дийн Хауълс, великият поет, пише, че смъртта е на дъното на чашата на всеки. Но в моята чаша явно има още сладък чай.

И кайсиево бренди.

Анджела пак отпи от ликьорената чашка и повтори:

— Винаги съм искала да бъда медицинска сестра. Но виж на какво приличам сега.

Явно искаше да я попитам и аз го сторих.

— Какво искаш да кажеш?

Вторачила очи в привличащите погледа пламъчета по извивките на рубиненочервената чашка, Анджела отговори:

— Медицинските сестри се грижат за живота. А сега аз се занимавам със смъртта.

Не знаех какво има предвид, но чаках.

— Извърших ужасни неща — добави тя.

— Сигурен съм, че не си.

— Видях други хора да правят ужасни неща и не се опитах да ги спра. Вината е една и съща.

— Можеше ли да ги спреш, ако бе опитала?

Анджела се замисли за миг.

— Не — отговори тя, но не изглеждаше по-спокойна.

— Никой не може да носи света на плещите си.

— Някои от нас е по-добре да го сторят.

Дадох й време. Брендито беше чудесно.

— Ако ще ти разкажа всичко, това ще бъде сега. Нямам много време. Променям се.

— Променяш се?

— Да. Чувствам го. Не знам каква ще стана след месец или след шест месеца. Такава, каквато не бих искала да бъда. Някоя, която ще ме ужасява.

— Не разбирам.

— Знам.

— Мога ли да ти помогна?

— Никой не може да ми помогне. Нито ти. Нито аз. Нито Господ. — Тя отмести поглед от обредните свещи, съсредоточи се върху златистата течност в чашата си и заговори тихо, но разпалено: — Съсипваме и това, Крис, както винаги правим, но този път се проваляме повече от всякога. От гордост, наглост и завист. Губим всичко. О, Боже, изпускаме го и вече няма връщане назад, за да поправим стореното.

Макар че Анджела не фъфлеше, подозирах, че е пила повече от една чаша кайсиево бренди. Опитах се да намеря утеха в мисълта, че алкохолът я кара да преувеличава и надвисналото бедствие не е ураган, а само внезапна вихрушка, преувеличена от действието на питието.

Въпреки това тя бе успяла да намали топлината на кухнята и ликьорените чаши. Вече не мислех да събличам якето си.

— Не мога да ги спра — продължи Анджела. — Но мога да престана да пазя тайните им. Ти заслужаваш да знаеш какво стана с майка ти и с баща ти, Крис, макар че ще те заболи. Животът ти и без това е много тежък.

Всъщност не мисля, че животът ми е особено тежък. Само е различен. Ако се ядосвах заради това и прекарвах нощите си, копнеейки за така наречената нормалност, тогава наистина щях да направя живота си тежък и да се огъна. Приемайки разликата и предпочитайки да съществувам с нея, аз водех живот не по-труден от онзи на повечето хора и дори по-лек от този на някои.

Не казах на Анджела нито дума по този въпрос. Ако тя бе мотивирана от състрадание, за да направи съдбоносни разкрития, щях да си сложа маската на мъченик и да се представя като герой от велика трагедия. Бих могъл да бъда Макбет. Или лудият Лир. Или Шварцнегер в „Терминатор 2“, обречен да загине в басейна от разтопена стомана.

— Ти имаш много приятели… но имаш и врагове, за които не знаеш — продължи Анджела. — Опасни копелета. И някои от тях са странни. Променят се.

Пак тази дума. Променят се.

Почесах се по врата и установих, че паяците, които почувствах, са въображаеми.

— Ако искам да ти дам шанс… какъвто и да е шанс… ти трябва да знаеш истината. Чудех се откъде да започна и как да ти я кажа. Мисля, че трябва да започна с маймуната.

— Маймуната? — повторих аз, убеден, че не съм чул добре.

— Маймуната — потвърди Анджела.

В този контекст думата имаше неизбежен комичен нюанс и аз отново се запитах дали Анджела е трезва.

Когато тя най-после вдигна глава, очите й приличаха на самотни езера, където бе удавена някаква жизненоважна част от онази Анджела Фериман, която познавах от детството си. Срещнах погледа й — мрачния му сив блясък — и усетих, че кожата ми настръхна. Вече не намирах нищо комично в думата „маймуна“.

12.

— Това се случи на Бъдни вечер преди четири години — започна да разказва тя. — Около час след залез слънце. Бях в кухнята. Печах курабии. Използвах и двете фурни. В едната — курабии с шоколад, в другата — с орехи. Радиото беше пуснато. Някой като Джони Матис пееше „Сребърни звънчета“.